В наше време хората не могат да се похвалят с особен интелект. Дори разумно предпазливите са странно разпилени и непоследователни в стремежа си да свършат много неща наведнъж. Изпращат съобщения и проверяват пощата си, докато шофират, управляват опасна апаратура или пресичат улицата. Говорят по мобилните си телефони и карат велосипеди или кънки, дори летят. Колко пъти бях казвала на Луси да не вдига телефона в хеликоптера, независимо че е с включен блутут и хендсфри. Виждах онова, което е виждал и мъжът, и разпознавам откъде е минал, следван неотлъчно от Сок — по Конкорд авеню, покрай жилищната сграда от червени тухли, полицейското управление на Харвард и тъмночервената тента на хотел „Шератон“, от другата страна на улицата, пред обществения парк Кеймбридж Комън. Живеел е много близо до парка, в по-стара, поне четириетажна жилищна сграда.
Чудех се защо не води Сок в парка. Двамата с хрътката продължаваха покрай статуи и оръдия, улични лампи, голи дъбове, пейки и паркирани досами улицата коли. Жълт лабрадор гонеше тлъста катерица, а Ан Ленъкс пееше „Вече не те обичам… Нощем демони населяват стаята ми…“. Аз бях очите и ушите на мъжа, докато траеше записът на камерата в слушалките, и нямах причина да подозирам, че той е знаел за скритото устройство, или че подобно нещо изобщо е можело да му мине през ума.
Нямах и усещането, че е кроял някакъв тъмен план или че е шпионирал, докато е разхождал кучето си. Като оставим, разбира се, факта, че е имал полуавтоматичен глок и осемнайсет деветмилиметрови патрона под зеленото яке. Защо? Дали не е тръгнал, за да убие някого, или може би оръжието е било за самозащита — ако е така, от кого се е страхувал? Може би това му е било навик, да се разхожда наоколо въоръжен? Има и такива хора. Хора, които дори не се замислят. Защо е заличил серийния номер на пистолета, или може би го е направил някой друг? Мина ми през ума, че скритите устройства за запис, вградени в слушалките му, може да са негов експеримент или някакъв изследователски проект. Определено, Кеймбридж и околностите бяха Мека за технически нововъведения и това беше една от причините Министерството на отбраната, щатът Масачузетс, Харвард и Масачузетският технологичен институт да постигнат споразумение да изградят Центъра за сертифицирана съдебномедицинска експертиза на северния бряг на река Чарлз, в сградата по биотехнологии на Мемориал Драйв. Може би вече се е дипломирал. Може да е бил компютърен специалист или инженер. Следях върху екрана на айпода странно изкривените картини на жилищните постройки по Мейдър Корт, игрището, Гардън стрийт и наклонените, овехтели плочи на Старото гробище.
На Харвард Скуеър вниманието му привлече вестникарският павилион на Кримсън Корнър и сякаш се замисли дали да не тръгне натам, може би, за да избере вестник от богатата селекция, която двамата с Бентън обожавахме. Това беше нашият квартал. Тук бродехме за кафе и традиционна кухня, за вестници и книги, и най-често се прибирахме с храна за вкъщи, претоварени с великолепни четива, с които затрупвахме леглото през уикендите и празниците, когато си бях у дома. „Ню Йорк Таймс“ и „Лос Анджелис Таймс“, „Чикаго Трибюн“ и „Уолстрийт Джърнъл“, а ако не ти пречи, че новините са остарели с ден-два, може да откриеш пикантни статии от Лондон, Берлин и Париж. Понякога се натъквахме на „Ла Национе“ и „Л’еспресо“ и аз четях за двама ни за Флоренция и Рим; разглеждаме даваните под наем вили и си представяме, че живеем като местните, обикаляме развалини и музеи из италианската провинция и амалфийското крайбрежие.
Мъжът спря на многолюдния тротоар, но сякаш размисли. Двамата със Сок пресякоха забързано улицата, вече бяха на „Масачузетс авеню“. Знаех накъде са се запътили, или поне си мислех, че зная. Вляво по „Куинси стрийт“ ускориха крачка, а мъжът държеше найлонова торба в ръка, сякаш Сок нямаше да издържи още дълго. Подминаха модерната библиотека „Ламонт“ и Харвардския факултетски клуб, тухлена сграда с джорджианска архитектура, музея „Фог“ и каменната готическа църква на Ню Джерусалем, после свиха вдясно по „Къркланд авеню“. Вървяхме тримата заедно. Следвах ги неотстъпно. Пресякохме към „Ървинг“, свихме вляво, бяхме на минути от Нортънс Удс, на минути от нашия дом с Бентън. Слушахме „Файв фор Файтинг“ по сателитното радио: „Дори героите имат право да кървят…“.
Всяка следваща стъпка ни приближаваше към смъртта на мъжа и пропадането на кучето в хапещия студ, а у мен растеше усещането за неотменност. Отчаяно не исках всичко това да се случи. Вървях с тях и сякаш ги водех към ситуацията, понеже знаех какво ги очаква, а те не. Искаше ми се да ги спра и да ги върна. После сградата се появи отляво — триетажна, бяла, с черни жалузи и тъмносив покрив, във федерален стил, издигната през 1824 г. от някакъв трансценденталист, който познавал Емерсън, Торо и Нортън от „Антологията на Нортън“ и Нортънс Удс. Интериорът на къщата, нашата къща с Бентън, беше с оригинални дърворезби и корнизи, с гипсови тавани с лъчи, а над площадките на главното стълбище имаше великолепни френски прозорци със стъклописни сцени от дивата природа, които блестяха като скъпоценни камъни на слънцето. В тясната тухлена алея едно порше 911 изтощено бълваше облаци пушек от хромови ауспуси.