— В Бел Шасе, Луизиана, във военноморската база. Отидох с моя хеликоптер да помогна след „Катрина“.
— Правиха опити да отклонят урагана. Насочиха „Фантом“ към окото — кимна той.
Екранът на айпада потъмня. Слушалките вече не записваха и бях почти убедена, че когато мъжът е паднал на земята, те са отлетели на известно разстояние под пейката. Сензорът не е долавял достатъчно движение, което да му попречи да премине в икономичен режим, и това ми се стори любопитно. Как така слушалките са паднали и са се озовали там? Може би някой ги е подритнал встрани от пътеката? Ако е така, може да е случайност, дело на този, който се е опитвал да му помогне, или да е умишлено сторено от онзи, който го е записвал тайно, който го е следял. Мислех си за подгъва на черното палто, появил се за кратко, и превъртях с прекъсвания назад. Търсех по-късни изображения, вслушвах се за други звуци. Нищо до четири и трийсет и седем следобед, когато дърветата и вече притъмнялото небе се залюляха лудо, на екрана изведнъж се появиха ръце, изшумоля хартия и слушалките бяха положени в кафяв плик, а аз дочух глас, който каза: „Накъдето и да се обърнеш, все ще изпадне по някой Колт“. Друг глас отвърна: „От службите по сигурността ще го приберат. Те имат…“. После се спусна мрак, разнесоха се приглушени гласове, а после нищо.
Видях на страничната облегалка на един диван в терминала дистанционно за телевизора и превключих на Си Ен Ен. Слушах новините и следях смяната на кадрите, но никъде нямаше и дума за мъжа от видеоклипа. Изпитах нужда отново да попитам за Сок. Къде беше кучето? Нелогично би било да приема, че никой не знае. Спрях поглед върху Марино, който влезе в чакалнята и се престори, че не ме вижда, понеже беше сърдит, или може би съжаляваше за стореното и беше объркан. Отказах се да го питам каквото и да е. Имах усещането, че той е виновен за липсващото куче, че той е виновен за всичко. Не исках да му простя, задето е изпратил на Бригс откъси от видеото по електронната поща, задето е говорил първо с него. Ако веднъж не му простя, може би и той щеше да научи нещо. Проблемът обаче беше, че никога не съумявах да се убедя във вината му, във вината на всеки, за когото ме беше грижа. Католическо прегрешение. Не знаех защо, но изглежда вече омеквах и решимостта ми се изпаряваше. Чувствах го, докато сменях телевизионните канали и търсех новини, които биха навредили на Центъра за сертифицирана съдебномедицинска експертиза, а той тръгна към Луси и все така гледаше да е с гръб към мен. Не исках да се карам с него. Не исках да го засегна.
Отдалечих се от телевизора, поне за миг успокоена, че медиите не знаят за тялото, което ме чака в моргата в Кеймбридж. Казах си, че нещо толкова сензационно би се превърнало във водеща тема. Айфонът ми щеше да е засипан със съобщения. Бригс щеше да е чул и също да реагира. Дори Филдинг би ме предупредил. Като оставим настрана факта, че не бях чула и дума от Филдинг. Отново се опитах да се свържа с него. Не отговори на мобилния, нито на телефона в офиса си. Разбира се. Позвъних в дома му в Конкорд, но за пореден път се включи секретарят.
— Джак? Кей е — оставих аз ново съобщение. — Отлитаме от Доувър. Може би ще ми пратиш последните новини с есемес или по електронната поща. Инспектор Лоу не се е обаждал, предполагам? Още чакаме фотографии. Чувал ли си нещо за липсващо куче? Хрътка? Кучето на жертвата. Казва се Сок. Видян е за последно в Нортънс Удс. — В гласа ми се прокраднаха нотки на раздразнение. Не за първи път Филдинг се покриваше. Беше корифей в изкуството да се скатава; щеше да е странно, ако беше иначе. Постановките му обаче ми идваха в повече. — Добре, ще се опитам отново да се свържа с теб, когато кацна. Надявам се да ни посрещнеш в кабинета, може би някъде между девет и трийсет и десет. Ще потърся Ан и Оли, и се надявам ти да се погрижиш за присъствието им там. Трябва да разрешим този проблем тази вечер. Може би ще провериш в полицейското управление на Кеймбридж за кучето? Не е изключено да е с микрочип…
Нелепо беше да обръщам толкова внимание на Сок. Какво, по дяволите, би могъл да знае за него Филдинг? Не си беше направил труда дори да се яви на местопрестъплението. Марино беше прав. Някой трябваше да си отиде.
„Бел“ 407 на Луси беше черен, с матово задно стъкло. Вятърът свирепо блъскаше рампата, когато тя отключи вратите и багажното отделение.