Тя включи радиото и отговори, а докато се разбере със службата за контрол на полетите, аз въведох следващата честота. Прескачахме от една зона в друга, контурите върху екрана на метеорологичния радар вече бяха почти изцяло в жълто, догонваха ни от югоизток като ловно куче и показваха проливни дъждове, които на тази надморска височина неизбежно щяха да създадат трудни условия, когато крайно студените водни частици започнат да се удрят във водещите краища на витлата и замръзнат. Търсех с поглед следи от влага по плексигласовото предно стъкло, но не виждах нищо — нито капка, и се чудех за какво говори Луси. Кое не изчерпвало случая?
— Видя ли какво има в апартамента? — разнесе се гласът на Луси в слушалката ми.
Реших, че говори за мъртвия и за видеоклиповете, записани от камерата му.
— Каза, че това не изчерпва случая — отново се върнах към думите й аз. — Какво имаш предвид?
— Да, имам нещо предвид, но не искам да повдигам въпроса пред него. Той не забеляза, а и така или иначе не знае за какво става дума. Аз пък не му обърнах внимание, понеже исках да говоря с теб и не съм сигурна, че Марино трябва да бъде осведомен.
— Да бъде осведомен за какво?
— Допускам, че не е било нужно някой да обърне внимание на Бригс върху това — продължи Луси. — Той е разполагал с много повече време да разгледа видеоклиповете от теб, и той или някой друг, на когото ги е показал, трябва да е разпознал металната джаджа до вратата — тази, дето прилича на шесткрака противна лазеща гадинка, споена с жици и всякакви фрагменти, приблизително с големината на пералня и сушилня, сложени една върху друга. Камерата я улавя за кратко, когато мъжът и Сок излизат на път към Нортънс Удс. Сигурна съм, че ако друг не я е видял, ти поне не си я пропуснала.
— Мярнах нещо, за което си помислих, че е груба метална скулптура. — Не схващах накъде бие. Изобщо не бях наясно.
— Робот, и то не какъв да е — информира ме Луси. — Разработван за военните прототип на предполагаемите мултифункционални роботи за войските в Ирак, когато идва предложение за друг гениален проект, който обаче се оказва поредният провал.
В съзнанието ми изплува смътен образ, после от стомаха ми тръгна зловещо усещане и ме заля цялата, стегна гърдите ми и породи представа, а след нея и спомен.
— Този модел, по-конкретно, не оцеля за дълго — продължи тя, а аз мислех, че знам за какво говори.
ТООТО. Транспорт по оперативно отстраняване на трупни останки. Боже мили!
— Така и не е пуснат в експлоатация, вече е безнадеждно остарял, ако не и нелеп. Заместен е от заимствани от биологията крачещи роботи, които могат да носят тежки товари през неравен или хлъзгав терен — каза тя. — Като четириногото, наричано „Голямо Куче“; качено е в „Ютюб“. Проклетото нещо разнася стотици килограми по цял ден при най-неблагоприятните условия, които можеш да си представиш, подскача като сърна и възстановява равновесието си, ако се подхлъзне, ако го спънат или ритнат.
— ТООТО — казах. — Защо му е притрябвал мултифункционален робот като ТООТО в апартамента? Опасявам се, че пропускам нещо.
— Ти лично видя ли го, когато участва в онзи дебат на Капитол Хил? Нищо не пропускаш. Говоря точно за ТООТО.
— Никога не съм виждала ТООТО на живо. Само на видеодемонстрация, на някои от дебатите, на които съм участвала, и то с Бригс. Защо му е подобно нещо? — попитах отново за онова, което Луси твърдеше, че се намира в апартамента на мъртвия.
— Адски отблъскващо. Прилича на гигантска механична мравка, захранвана с газ. Издава звук като резачка, когато пристъпва на късите си, скърцащи крака с два набора клещи отпред като Едуард Ножиците. Ако го видиш да идва към теб, сигурно ще хукнеш да бягаш, или може би ще ти се прииска да хвърлиш граната към него.
— Но в апартамента му? Защо? — Смятах за ужасяващи демонстрациите в Уолтър Рийд и в офис сградата на американския Сенат; помнех и разгорещените дискусии, които се превръщаха в злостни престрелки между колегите ми, съдебномедицински експерти и представителите на въоръжените сили, сред които беше и Бригс.
ТООТО. Синоним на маниакален робот, провокирал яростни спорове сред военната и медицинската интелигенция. И не самата технология беше толкова ужасяваща, а по-скоро презумпцията за нейната употреба. Помнех горещото лятно утро във Вашингтон, задуха, който се надигаше над тротоара, претъпкан с бойскаути, тръгнали на обиколка из столицата. Тогава с Бригс се скарахме. Униформите ни задушаваха, бяхме раздразнени и стресирани. Спомням си, че минах покрай Белия дом, сред тълпите, които пълзяха навсякъде, и се чудех какво ли още ме очаква. Каква друга безчовечност ще ни предложи технологията. А това беше преди почти десетилетие; почти в каменната ера, в сравнение с днес.