Тогава тя ме окуражи да го посоча за шеф на оперативните разследвания при Центъра за сертифицирана съдебномедицинска експертиза; пак тя изигра ролята на наш посредник, макар че в това отношение не срещна кой знае какви затруднения. Никога не го е признавал, но той не искаше да бъде някъде, където аз не съм, и когато разбра, че заминавам за Кеймбридж, изведнъж изгуби интерес към полицейските служби на Ню Йорк. Изгуби интерес и към асистента на окръжния прокурор Джейми Бъргър, чийто сътрудник беше. Влезе в открита вражда с хазяина си от Бронкс. Започна да се оплаква от данъците в Ню Йорк, макар че ги плащаше едва от няколко години. Твърдеше, че тесногръдието на градските власти се изразява в липсата на място, където да караш мотоциклета си и да паркираш камион, макар по онова време да нямаше нито едното, нито другото. Беше категоричен, че трябва да се премести.
— Не става дума за доверие. Говорим за признаването на известни граници. — Нетипично за Луси доброжелателно изказване. Обикновено за нея хората бяха просто лоши или безполезни и заслужаваха всяко наказание, което тя измисли за тях.
Отпусна ръчката за „стъпка-газ“ и леко коригира лоста за управление, увеличи скоростта и се увери, че няма да навлезем в облаците. Нощта около нас беше непроницаемо тъмна; не виждах светлина върху цели ивици земя, затова мислех, че летим над дървета. Въведох честотата за Макгуайър, за да следим въздушното пространство, докато държим под око и системата за избягване на сблъсък в трафика. На нея не се виждаше друг летателен обект. Не беше изключено ние да сме единствените в небето тази вечер.
— Не мога да си позволя лукса да предвидя наличието на граници — казах на племенницата си. — Имам предвид, че може би допуснах грешка, като назначих Марино. А назначението на Филдинг вероятно беше още по-голяма грешка.
— Джак те заряза в Уотъртаун, за да отиде в Чикаго. Да го беше оставила там.
— Ако трябва да бъда справедлива, ние загубихме субсидиите си в Уотъртаун. Той знаеше, че най-вероятно офисът ще бъде затворен — така и стана.
— Той не напусна затова.
Не отговорих, тъй като беше права. Не това беше причината той да напусне. Филдинг държеше да отиде в Чикаго, защото предложиха добро място на жена му там. Две години по-късно поиска да се върне. Каза, че работата с мен му липсвала. И семейството му липсвало. Луси, Марино, Бентън и аз. Едно голямо, щастливо семейство.
— И не са само тези двамата. Тук имаш проблеми с всички — каза Луси.
— Значи не е трябвало да назначавам никого. Включително и теб, предполагам.
— Най-вероятно. Аз не съм най-добрият отборен играч. — Уволниха я от ФБР и от програмата за високотехнологични изтребители. Не мисля, че Луси би могла да бъде надзиравана от когото и да е било, включително и от мен.
— Е, хубаво е да се прибереш у дома — отвърнах аз.
— Каквото и да казват, прототипните инсталации винаги крият риск, винаги са едновременно и цивилни, и военни, едновременно са и под местна, и под федерална юрисдикция. Свързани са и с академичните среди — каза Луси. — Нито риба, нито рак. Хората от екипа не знаят как точно да реагират или не са в състояние да спазват известни ограничения, ако допуснем, че изобщо разпознават границите. Отдавна те предупредих.
— Не си спомням подобно предупреждение. Помня само, че ми говори в този смисъл.
— Да въведем идентификационния код за Лейкхърст и да преминем към визуален полет, понеже ми се струва, че ни чакат дълги часове — реши тя. — Изтласкаха ни още по на запад и ще се натъкнем на страничен вятър, който ще ни забави с повече от двайсет възела. В крайна сметка ще бъдем принудени да се приземим в Харисбърг или Алънтаун.
5.
Кацнахме на дървената платформа с колела. На светлината на бордовите прожектори въвлечените във вихрушка от перките снежинки заприличаха на пощурели молци. Плъзгачите предпазливо докоснаха терена, после тромаво се разтвориха под силата на тежестта, а четирите редици прожектори от охранявания портал, близо до оператора от наземното обслужване, се обърнаха към нас.
Пресякохме рампата, осветихме бързо падащия сняг и различих силуета на зеленото порше SUV на Бентън. Познавах и другите две коли, и двете черни — шевролет и рейндж роувър. Но за първи път виждах четвъртата кола — лъскав седан с хромирана решетка на радиатора. Луси и Марино сигурно бяха дошли поотделно и, съвсем логично, бяха оставили спортните си коли на паркинга на наземния персонал. Племенницата ми винаги пристигаше на летището преди останалите, за да подготви хеликоптера, да го провери от тръбата на Пито на носа до опашния редуктор. Отдавна не я бях виждала в това състояние и в двете минути, докато я изчаквахме да приключи, исках да си припомня — съвсем точно — последния път, когато е била такава, с надеждата да си обясня какво става. Защото тя упорито продължаваше да мълчи.