Това беше моят начин да й кажа да ме остави на мира. „Малко лично пространство, моля.“ Точно в този момент не исках да виждам нито капитан Авалон, нито когото и да е, и това нямаше нищо общо с факта, че съм гола.
— Съжалявам, госпожо. Пийт Марино иска да говори с вас. — Безизразният глас се приближи.
— Ще трябва да почака — креснах аз.
— Каза, че е важно.
— Бихте ли го попитали какво има?
— Само каза, че е важно, госпожо.
Обещах, че след малко ще се свържа с него. Навярно е прозвучало неучтиво. Колкото и да се стараех, невинаги можех да съм очарователна. Пийт Марино беше съдебният лекар, с когото бях работила през половината си живот. Надявах се, че у дома не се е случило нищо ужасно. Не, той щеше да се погрижи да науча, ако имаше нещо неотложно — нещо със съпруга ми Бентън, с Луси, или някакъв проблем в Съдебномедицинския център в Кеймбридж, който оглавявах. Марино щеше да направи нещо повече от това да помоли да бъда уведомена, че ме търси по телефона и че е важно. Това си беше типично неговият нисък праг на контрол над импулсите, реших аз. Хрумнеше ли му нещо, решаваше, че трябва незабавно да го сподели с мен.
Отворих широко уста, за да отмия вкуса на разложена, овъглена човешка плът, заседнал в гърлото ми. Вонята на онова, върху което бях работила днес, се надигаше на вълни дълбоко в синусите ми. Донесла бях със себе си под душа молекулите полуразложена органична материя. Изстъргах ноктите си с течния антибактериален сапун, същият, с който обеззаразявах таблите и ботушите си на местопрестъплението; изчетках и зъбите, венците и езика си с антисептична паста. Измих ноздрите си възможно най-основно, изстъргах всеки сантиметър плът, после си изплакнах косата, неведнъж, а два пъти, но вонята си оставаше. Изглежда, не можех да я отмия от себе си.
Трупът, който току-що бях обработила, беше на Питър Гейбриъл — като легендарната рок звезда; само дето този Питър Гейбриъл беше редник първи клас, изпратен преди по-малко от месец на мисия в провинция Бадгис в Афганистан, жертва на импровизирана крайпътна бомба от пластмасова канализационна тръба, натъпкана с пластичен експлозив 4 и затворена с меден лист. Бомбата пробила бронята на неговото „Хъмви“ и превърнала кабината в огнена пещ. Редник първи клас Питър Гейбриъл отне по-голямата част от последния ми ден тук, в това огромно, обзаведено с последна дума на техниката хале, където патолози и учени от Въоръжените сили бяха привличани за работа по случаи, с каквито широката общественост не беше свикнала да ни свързва: убийството на Джон Кенеди; наскоро извършената ДНК експертиза на членове на семейство Романови и на екипажа на подводницата „Х. Л. Хънли“, потънала по време на Гражданската война. Ние сме аристократична, но малко позната организация. Корените й стигат далеч назад във времето до 1862 г., когато хирурзи, чиито инструменти днес могат да бъдат видени във Военномедицинския музей, посетили смъртоносно ранения Ейбрахам Линкълн, а след това извършили и неговата аутопсия. Трябваше да кажа всичко това по Си Ен Ен и да забравя репликите на госпожа Гейбриъл. Не бях чудовище, нито пък тесногръд фанатик. „Не можеш да виниш бедната жена, че е разстроена“, казах си аз. Току-що беше загубила единственото си дете. „Как, за бога, щеше да се чувстваш ти на нейно място? Разбира се, че не си расистка.“
Отново долових нечие присъствие. Някой беше влязъл в съблекалнята, която бях успяла да напълня с пара като римска баня. Сърцето ми биеше силно заради топлината.
— Доктор Скарпета? — разнесе се гласът на капитан Авалон, вече не така колеблив, сякаш носеше новини.
Спрях водата, грабнах кърпата, за да се подсуша, и излязох от сепарето. Капитан Авалон, едва различима, трептеше смътно сред маранята до умивалниците и сешоарите за ръце. Различавах единствено тъмната й коса, военните й панталони цвят каки и черната блуза с копчета на врата и избродираната емблема на съдебномедицинските служби към Въоръжените сили — щит в златно и синьо.
— Пийт Марино… — започна тя.
— Ще му се обадя след минута. — Грабнах друга хавлия от полицата.
— Той е тук, госпожо.
— Какво искаш да кажеш с това „тук“? — Нямаше да се изненадам, ако се материализира в съблекалнята, подобно на праисторическо създание, изплувало от мъглата.
— Чака ви отзад на паркинга, госпожо — информира ме тя. — Ще ви отведе в Игълс Рест, за да си вземете нещата. — Сякаш бях арестувана или уволнена и ме отвеждаше ФБР. — Имам указания да ви придружа и да ви помогна в случай на нужда.