Нямаше да ми каже обаче, ако това не влизаше в плановете й. Невъзможно беше човек да изкопчи информация от нея, преди тя да реши, че е дошъл подходящият момент да я сподели. Луси вирееше добре единствено когато беше обгърната в потайност. Чувстваше се много по-спокойна като онази, която не е, отколкото която е, и винаги беше така, още от най-ранните й години. Хранеше се от силата на мистерията, а драмата на риска, на реалната опасност, я изпълваше с енергия. Колкото по-голяма беше заплахата, толкова по-добре. Единственото, което ми разкри до този момент, беше, че в апартамента на мъртвеца има субсидиран от Агенцията за авангардни проекти към Министерството на отбраната прототип на мултифункционалните роботи, наречени ТООТО, замислени на времето да участват в отстраняването на трупните останки от бойното поле — с други думи, да изнасят труповете по време на война като механични Мрачни жътвари. ТООТО беше безчувствен и нецелесъобразен, и аз непреклонно отстоявах тази позиция през последните години. Но малката подробност, че мъртвият е държал подобен апарат в апартамента си, не обясняваше поведението на Луси.
Помня как веднъж ме изплаши до смърт; всъщност, не беше само веднъж, но тогава помислих, че ще свърши в затвора. Беше преди седем или осем години, когато се върна от Полша след участие в мисия на Интерпол със специфични опции, с които и досега не бях наясно. Никога нямаше да разбера колко точно би ми разкрила, ако бях достатъчно настоятелна, но не упорствах. Предпочетох стореното от нея там да си остане неизяснено. Стигаше ми това, което знаех. Никога не бих казала подобно нещо относно чувствата на Луси, относно здравето й или общото й благосъстояние, защото бях неимоверно загрижена за всяка частица от нея, но можех да си позволя да го заявя относно отделни по-сложни и озадачаващи страни в начина й на живот. За нейно, а и за мое добро, имаше обстоятелства, за които не бих попитала. Имаше и неща, за които не исках да говоря.
През последния час от полета ни до Ханском Фийлд тя ставаше все по-угрижена, неспокойна и предпазлива, а предпазливостта й беше от особен порядък. Това поне можех да различа. Предпазливостта беше нейното оръжие, когато се чувстваше застрашена; но тази предпазливост можеше да премине в странно настроение, от което на времето ме побиваха тръпки. В Оксфорд, Кънектикът, където спря, за да зареди, не искаше и за секунда да остави хеликоптера без надзор. Не откъсваше поглед от камиона с гориво и ме накара да го охранявам в студа, когато се запъти към оператора от наземното обслужване, за да плати, понеже не можела да повери „караула“, както сама се изрази, на Марино. Каза ми, че по-рано днес на път за Доувър, когато спрели да заредят в Уилмингтън, Делауеър, той бил твърде ангажиран с телефонния си разговор, за да мисли за сигурността или да забележи какво става около тях.
Луси каза, че го наблюдавала през прозореца, докато крачел по бетонираната площадка, говорел и жестикулирал, несъмнено амбициран да впечатли Бригс с факта, че по непотвърдени подозрения са затворили мъжа жив в хладилната камера. Нито веднъж не вдигнал поглед към хеликоптера, уведоми ме Луси. Изобщо не забелязал, когато друг пилот приближил и огледал машината, приклекнал да види термокамерата, инфрачервения прожектор, дори надникнал през плексигласа в кабината. На Марино и през ум не му минавало, че вратите не са заключени, нито пък капачката на резервоара, да не говорим за обезопасяването на обтекателя. Само с едно натискане на бравата всеки би могъл да се добере до трансмисията, мотора, редукторите — все жизненоважни органи на хеликоптера.
Достатъчна била малко вода в резервоара. Щели сме да избухнем в пламъци по време на полета и с мотора щяло да е свършено. Или да замърси хидравличната течност с нищожно количество примес — пръст, да речем — или масло, или да сипе вода в резервоара, и управлението щяло да откаже като сервоусилвател на волана в колата, само може би с малко по-сериозни последици, понеже щяхме да сме на петстотин метра във въздуха. Ако наистина искаш да създадеш хаос, замърси и горивото, и хидравличната течност, и така едновременно ще предизвикаш взрив и ще блокираш хидравликата — описваше Луси кървави сцени, докато летяхме с опция на интеркома „само за екипажа“, така че Марино да не чуе. След залез-слънце, каза Луси, това би било особено злополучно, когато аварийното кацане, и без това рисково, е далеч по-проблемно, понеже не виждаш какво има под теб и можеш само да се надяваш да не паднеш върху дървета, електропроводи или някакви други препятствия.