Разбира се, саботажът, от който най-много се страхуваше, беше експлозивът. Луси и без друго беше обсебена от експлозивите; от онова, за което в действителност бяха използвани, и от онзи, който ги използваше срещу нас, в случай че обслужваше нечии цели. Трябваше да изслушам и това, преди да продължи, за да ме потисне още повече с обяснението колко лесно може да бъде поставено подобно нещо — за предпочитане, под подовата постелка в багажното отделение, така че като се задейства, да взриви и резервоара с гориво под задните седалки. Хеликоптерът се превръщал в крематориум, каза ми тя и отново ме върна към мислите за войника с „Хъмви“ и съсипаната му майка, която ми крещеше по телефона. Правех подобни злополучни асоциации почти през цялото време на полета, понеже, за добро или зло, всяко бедствие, за което станеше дума, провокираше живи картини от собствената ми практика. Знаех как умират хората. Знаех точно какво щеше да бъде, ако и с мен се случеше същото.
Луси намали газта, включи спирачките на ротора и в мига, в който лопатите спряха, предната врата на колата на Бентън се отвори. Светлините в купето не светнаха. Същото щеше да е и с всяка от колите до пистата, понеже полицаите и федералните, включително бившите, си имаха своите приумици. Не обичаха да стоят облегнати на вратите. Мразеха да си слагат предпазните колани и не понасяха лампите в купетата на колите. Програмирани бяха да избягват клопките и ограниченията, които биха попречили на бягството им. Гледаха да не се превръщат в осветени мишени. Бяха предпазливи; но все пак не толкова предпазливи, колкото Луси през последните часове.
Бентън тръгна към хеликоптера и спря да ни изчака до дървената платформа. Беше пъхнал ръце в джобовете на старото черно яке от астраган, което му подарих преди много години за Коледа, посребрената му коса беше разбъркана от вятъра. Високата му слаба фигура се открояваше на фона на снежното небе, а пулсиращата светлина изостряше чертите на лицето му. Всеки път, когато го видех след дълга раздяла, го гледах с очите на непознат и отново се чувствах привлечена към него, точно както на онази среща във Вирджиния, където бях новият шеф, първата жена в Съединените щати, оглавила подобно мащабно медицинско изследователско звено, а той беше легендата в средите на ФБР, психологът криминалист, звезда и директор на тогавашния Център по поведенчески науки в Куантико. Влезе в кабинета ми и изведнъж почувствах, че губя почва под краката си, а това нямаше никаква връзка със серийните убийства, които щяхме да обсъждаме.
— Познаваш ли това момче? — каза той в ухото ми, когато се прегърнахме.
Целуна ме страстно по устните. Вдишах тръпчивия мирис на афтършейва му и усетих мекия допир на коженото яке до бузата си.
Погледнах през рамото му към мъжа, който в момента слизаше от седана. Всъщност, оказа се, че е тъмносиньо или черно бентли. Моторът V12 бръмчеше гърлено. Човекът беше едър и пълен, с бузесто лице и бретон от изтъняла коса, който сега вятърът рошеше във всички посоки. Сгушен във вдигнатата яка на дългото палто, с ръкавици, той стоеше любезно на разстояние от нас, а върху лицето му беше изписан непроницаемият израз на шофьор на лимузина. Чувствах обаче, че ни следи. Изглежда, Бентън го интересуваше повече.
— Сигурно чака някой друг — казах аз, когато мъжът хвърли поглед към хеликоптера, а после отново впи очи в Бентън. — Или пък се е объркал.
— Търсите ли някого? — пристъпи Бентън към него.
— Доктор Скарпета?
— По какъв повод? — Тонът на Бентън беше приятелски, но твърд и неотстъпчив.
— Нося пратката и имам указания тя да бъде предадена лично на доктор Скарпета при слизането от хеликоптера, или ако е сред посрещачите. Към кои служби сте? Или може би сте към вътрешна сигурност? Виждам, че разполагате с термокамера, следящ прожектор и специализирано оборудване. Висока технология! Каква скорост развива?
— Какво мога да направя за вас?
— Имам доставка лично за доктор Скарпета. Вие ли сте? Инструктиран съм да ви помоля да се идентифицирате. — За миг шофьорът премести очи върху Луси и Марино, които изнасяха вещите ми от пътническото и багажното отделение. Не се интересуваше от мен. Не дотолкова, че да заслужавам повече от един поглед. Аз бях съпругата на високия, привлекателен мъж с посребрена коса. Шофьорът мислеше, че Бентън е доктор Скарпета и че хеликоптерът е негов.