— Ще говорим в офиса — опита се да му затвори устата Бентън.
— Защото какво, по дяволите, всъщност знаем за него? Какви ги върши? Крайно време е да престанеш да го защитаваш. На него определено не му пука за твоите интереси — обърна се към мен Марино.
— Ще говорим по-късно. — В тона на Бентън се прокраднаха предупредителни нотки.
— Опитва се всякак да те прецака. — Марино пак говореше на мен.
— Сега не е моментът да навлизаме в подробности — каза Бентън с равен глас.
— Той иска мястото ти. Или може би просто не иска ти да си на това място. — Марино се взря в мен, зарови ръце в джобовете на коженото си яке и отстъпи от прозореца. — Добре дошла у дома, докторе. — В колата влетяха снежинки и се разтопиха върху лицето и врата ми, студени и мокри. — Хубаво е да си припомниш на кого всъщност можеш да имаш доверие, нали? — Той не откъсваше поглед от мен, докато вдигах прозореца.
Сигналните лампи хвърляха червени и бели отблясъци по крилете на паркираните самолети, докато бавно прекосявахме пистата към отворените врати на охранявания вход.
Бентлито беше пред нас и забелязах, че върху табелата с номер на щата Масачузетс нямаше щемпел, който да подскаже, че колата е собственост на компания за лимузини. Не бях изненадана. „Бентли“ беше рядко срещана марка, особено тук, където хората, дори онези, които притежаваха частни самолети, бяха консервативни и гледаха да не бият на очи. Рядко виждах бентли или ролс-ройс по тези места; тойота или сааб бяха по-честа гледка. Минахме пропуска — един от няколкото пункта в цивилния сектор на летището — и сложих ръка върху мекия джоб на коженото яке на Бентън, без да докосвам белия плик, който едва се подаваше навън.
— Ще ми кажеш ли какво стана току-що? — Изглежда, му бяха предали някакво писмо.
— Никой не би трябвало да знае, че току-що си се приземила тук или че би могла да си тук; никой не би трябвало да знае каквото и да е лично за теб или за местопребиваването ти. Точка. — Лицето и гласът на Бентън бяха твърди. — Очевидно се е обадила в Центъра и Джак й е казал. Очевидно се е обаждала и преди, а кой друг, освен Джак ще направи подобно нещо? — Каза го, сякаш думите му не подлежаха на съмнение, а аз нямах представа за какво говори. — И кой и защо ще я уведомява, за бога! — продължи Бентън, но не вярвах, че е възможно да не разбира каквото и да е от току-що произнесеното. Тонът му подсказваше съвършено друго. Не долавях дори изненада.
— Кой? — наистина недоумявах аз. — Кой е звънял в Центъра?
— Майката на Джони Донахю. Очевидно, това е шофьорът й — кимна той към колата пред нас.
Гумата на чистачките скърцаше върху стъклото и изтласкваше снега, вече превърнат в киша. Загледах се в стоповете на бентлито пред нас и се опитах да разбера смисъла на казаното от Бентън.
— Трябва да го разгледаме, каквото и да е. — Имах предвид плика в джоба му.
— Веществено доказателство е. Ще го погледнем в лабораторията.
— Бих искала да зная за какво става дума.
— Приключих експертизата на Джони днес сутринта — припомни ми Бентън — и знаех, че майка му е звъняла в Центъра няколко пъти.
— Откъде знаеш?
— Джони ми каза.
— Пациент от психиатрията ти казва! И това е благонадеждна информация?
— Откакто го приеха, прекарах с него близо седем часа. Не вярвам, че е убил когото и да е. За много неща не вярвам. Но въз основа на онова, което знам, вярвам, че майка му е звъняла в Центъра — каза Бентън.
— Тя не смята, че ще седнем да обсъждаме с нея случая на Марк Бишъп, нали?
— В наше време хората си въобразяват, че всяка информация е обществено достояние, върху което имат изключителни правомощия — каза той, а за него беше крайно неприсъщо да прави обобщения и да се отдава на принципни умозрения. Думите му ме удивиха със своята повърхностност и уклончивост. — А мисис Донахю определено има проблеми с Джак — допълни Бентън и коментарът му отново ме изуми.
— Джони ти е казал, че майка му има проблем с Джак? А защо тя трябва да има някакво отношение към Джак?
— Донякъде и аз не мога да си отговоря на този въпрос. — Бентън шофираше, вперил поглед напред; снегът се сипеше по-бързо, полепваше по фаровете и стъклата.
Знаех кога Бентън крие нещо от мен. Обикновено не беше проблем. Но не и сега. Изкушавах се да измъкна плика от джоба му и да погледна онова, което някой, може би мисис Донахю, искаше да видя.