— Мисис Донахю знае, че главният съдебен лекар и директор на Центъра по сертифицирана съдебномедицинска експертиза, някой си доктор Скарпета, е шеф на Джак — каза Бентън. — Би трябвало да го знае, щом си е навлякла белята да поръчва нещо да ти бъде предадено. Не е изключено обаче това да е всичко, което знае — обобщи накрая в опит да обясни току-що случилото се на летището.
— Да видим за какво става дума — посочих аз писмото.
— Трябва да отиде в лабораторията.
— Тя знае, че съм шефът на Джак, но не знае, че съм жена. — Звучеше абсурдно, обаче беше възможно. — А единственото, което е трябвало да направи, е да потърси името ми в Гугъл.
— Не всеки е свикнал да го прави.
Едно напомняне колко лесно забравях, че на този свят все още имаше неособено грамотни технически люде, дори сред онези с шофьор и бентли. Стоповете вече се мержелееха далеч пред нас по тясното двулентово шосе и с всеки миг се смаляваха все повече. Колата се движеше прекалено бързо за тази обстановка.
— Показа ли документи за самоличност на шофьора? — попитах.
— Ти как мислиш?
Разбира се, че не беше.
— Значи той не разбра, че ти не си аз.
— Мисис Донахю, допускам, ще продължи да мисли, че Джак работи за мъж. Странно е Джак да й каже как да ме намери, а да не й подскаже как шофьорът може да ме разпознае или поне да спомене, че не съм мъж. Да не използва дори местоимение. Странно. Не зная — не съм сигурна какво точно гадаем. Но не се чувствам добре.
— Не съм предполагал, че храниш такова недоверие към Джак. Не че е неоснователно. — Бентън се опитваше да ме провокира. Агентът на ФБР още говореше в него. От известно време не ме беше подсещал за себе си.
— Само не ми напомняй за парения и за кашата. Моля те. — Бях разстроена. — Днес чух достатъчно.
— Казах единствено, че досега не съм го осъзнавал.
— А единственото, което аз осъзнавам, са моите привични лоши предчувствия и отрицанието по негов адрес — отвърнах. — Не съм имала достатъчно информация, че да съм по-предпазлива от обикновено. — Това пък беше моят начин да помоля Бентън за допълнителна информация, ако разполагаше с такава. Щеше ми се и да не влиза в ролята на ченге или криминален психолог. „Не премълчавай“, казвах му.
Той обаче нищо не премълчаваше. Просто мълчеше. Вниманието му беше насочено към пътя пред нас, профилът му се открояваше, осветен от контролното табло. Помежду ни винаги е било така. Избягвахме поверителната и секретна информация. Танцувахме около тайните. Случваше се и да излъжем. В началото мамехме, понеже Бентън беше женен за друга. И двамата умеехме да заблуждаваме. Това не беше нещо, с което се гордеех, и бих предпочела ситуацията сега да не ми беше професионално наложена. Особено сега. Бентън заобикаляше тайните, а аз се нуждаех от истината. Истината ми трябваше.
— Виж, и двамата го познаваме добре, и наистина, откакто открихме Центъра, станах невидима — продължих. — Бях във вакуум; полагах неимоверни усилия да се справя със ситуацията от разстояние, докато работех по осемнайсет часа на ден и нямах време дори да говоря по телефона с персонала си. Общувахме най-вече с имейли. Почти никого не виждах. Не трябваше да назначавам Джак за свой заместник при тези обстоятелства. Когато за пореден път му гласувах доверие и заминах, аз се постарах у никого да не остане погрешно впечатление за онова, което ставаше. Ти ме предупреди, и не беше единственият.
— Така и не видя, че имаш сериозен проблем с него. — Думите на Бентън още повече задълбочиха безпокойството ми. — Всъщност, проблемът не е един. Понякога просто липсват достатъчно факти, за да приемем истината, в която не желаем да повярваме. Стане ли дума за него, не можеш да си обективна, Кей. Дори не съм сигурен, че разбирам причината.
— Прав си, и аз не се чувствам добре в тази ситуация. — Притеснено прочистих гърлото си и се опитах гласът ми да звучи спокойно. — Съжалявам.
— Не съм сигурен дали някога ще разбера какво става. — Бентън хвърли поглед към мен. Ръцете му все така бяха върху кормилото. Двамата пътувахме по слабо осветения път насред снежната тъмнина. Бентлито вече не се виждаше пред нас. — Не те съдя.
— Той си съсипа живота и отново се нуждае от мен.
— Нямаш вина, че той си съсипва живота, освен ако не си ми спестила нещо. Всъщност, и това е без значение, понеже вината не е твоя. Хората го правят — съсипват си живота. Не им трябва друг да го върши вместо тях.