— Не е съвсем така. Той не е избрал онова, което е изживял в детството си.
— И тук нямаш вина — каза Бентън, сякаш знаеше за миналото на Филдинг повече от онова, което му бях казала; от няколкото незначителни неща, които аз самата знаех.
Винаги съм гледала да не подлагам екипа си на проверки и особено да не бъда прекомерно взискателна към Филдинг. Знаех достатъчно за преживяното в детството му, че да предвидя евентуално за какво не би искал да говори.
— Звучи глупаво, да.
— Не е глупаво. Просто една драма, която винаги ще свършва по един и същи начин. Никога не съм разбирал напълно потребността ти да разиграваш този сценарий с него. Имам усещането, че нещо се е случило. Нещо, което не си ми казала.
— Винаги всичко ти казвам.
— И двамата знаем, че това не е вярно — и за двама ни.
— Може би просто ще трябва да си гледам мъртъвците. — Долових горчивината в гласа си, негодуванието срещу ограниченията, върху които бях надградила по-голямата част от съществуването си. Може би просто вече не знаех как да живея без тях. — Чудесно се справям с мъртъвците.
— Не говори така — предпазливо каза Бентън.
„Изморена съм“, казах си. Това беше. И заради случилото се тази сутрин, когато чернокожата майка на мъртвия чернокож войник се нахвърли с укори върху мен, нарече ме как ли не и намекна, че се ръководя не от Златното правило, а от „Бялото правило“. После Бригс направи опит да подкопае авторитета ми. Не беше изключено той да ме е дискредитирал. Не беше изключено той да желае провала ми.
— Въпрос на стереотип — каза Бентън.
— Странна е тази история със стереотипите. Те винаги са построени върху нещо.
— Не говори така.
— Няма да имаме повече проблеми с Джак. Това ще е краят на драмата, обещавам. В случай че вече сам не е сложил край и не е напуснал. Определено го е правил преди. Трябва да бъде уволнен.
— Той не е като теб, никога не е бил и няма да бъде; и не ти е дете. — Бентън мислеше, че е толкова просто, но не беше.
— Трябва да го оставя да си отиде — отвърнах аз.
— Той е четирийсет и шест годишен съдебен лекар. Така и не заслужи твоето доверие и нищо от това, което си направила за него.
— Приключих с него.
— Приключила си с него. Опасявам се, че е така и че ти се налага да се разделиш с него — каза Бентън, сякаш решението вече беше взето и не ме касаеше. — Защо се чувстваш толкова виновна? — Тонът му беше особен, поведението му беше особено. Но не можех да го определя точно. — Защо се връщаш назад към времето в Ричмънд, когато за първи път се запозна с него? Откъде това чувство за вина?
— Съжалявам, че създавам толкова проблеми — изплъзнах се от въпроса му. — Имам чувството, че разочаровах всички. Съжалявам, че не бях тук. Не мога дори да изразя колко много съжалявам. Поемам отговорността за Джак и няма да позволя случилото се да се повтори.
— Има неща, за които не можеш да поемеш отговорност. Някои неща не са твой пропуск и ще продължавам да ти го напомням, а ти въпреки всичко ще продължиш да вярваш, че вината е твоя — говореше моят съпруг, психологът.
Нямах намерение да разисквам кое беше мой пропуск и кое — не, защото не можех да обсъждам причината за нерационалната си лоялност към Джак Филдинг. Когато се върнах от Южна Африка, Филдинг беше моето покаяние. Той беше моят общественополезен труд, санкцията, която си наложих. Изпитвах отчаяна потребност да бъда коректна с него, понеже бях убедена, че съм постъпила несправедливо с всички останали.
— Ще хвърля един поглед. — Имах предвид съдържанието на джоба на Бентън. — Зная как да прочета писмо, без да личи, че е отваряно, а трябва да видя какво има да ми каже мисис Донахю.
Измъкнах плика, леко го прихванах за ъглите и установих, че е залепен със сиво тиксо, което частично покриваше някакъв адрес, изписан със старовремски шрифт. Беше в Бийкън в Бостън Хил, недалеч от Обществената градина и съвсем близо до мястото, където навремето Бентън притежаваше къща от кафяв камък, предавана в семейството от поколения. Разчетох върху лицето на плика: „Доктор Кей Скарпета, поверително“, изрисувано с писалка, с претенциозен почерк. Внимавах какво докосват ръцете ми. Особено тиксото. Добро място за оставяне на отпечатъци, ДНК и микроскопски материал. Разбира се, знаех, че скритите отпечатъци върху порести повърхности могат да бъдат проявени с реактиви като нинхидрин.
— Намира ли ти се нож под ръка? — сложих писмото в скута си аз. — И ще ми се наложи да взема ръкавиците ти назаем.