Бентън се протегна и отвари жабката върху контролното табло. Вътре имаше мултифункционален инструмент „Ледерман“, фенерче, пакет книжни салфетки. Измъкна и чифт ръкавици от сърнешка кожа от джоба на якето си. Ръцете ми се изгубиха в тях, но не исках да оставя своите отпечатъци или да залича нечии други. Не включих лампата за разчитане на карти; и без това слабата видимост непрекъснато се влошаваше. Осветих плика с фенерчето и плъзнах острието в ъгъла му.
Прокарах го по ръба между двата сгънати листа плътна кремава хартия с воден знак, който не различавах ясно, но ми приличаше на хералдичен символ или семеен герб. Шрифтът беше същият като този на адреса на Бийкън Хил върху плика, а двете страници бяха изписани на машина с курсивен шрифт. От години, навярно от десетилетие, не бях виждала подобно нещо. Зачетох на глас:
„Уважаеми доктор Скарпета,
Надявам се да извините този, както намирам, неуместен и нелогичен жест от моя страна. Но аз съм отчаяна майка — отчаяна, колкото само една майка може да бъде.
Синът ми Джони призна вината си за престъпление, което зная, че не е извършил и не би могъл да извърши. Несъмнено, в последно време той минава през труден период и това стана причина да потърсим специализирана помощ, но и при тези обстоятелства Джони не демонстрира сериозни поведенчески проблеми — не го е правил дори когато постъпи в Харвард като затворено в себе си петнайсетгодишно дете и се превърна в обект на агресията на другите. Ако е щял да получи някакво разстройство, бих казала, че това щеше да е по онова време. Тогава той за първи път напусна дома, без да притежава естествени умения да общува и да гради приятелски взаимоотношения. Справяше се забележително добре до миналия есенен семестър. Тогава, вече абсолвент, личността му обезпокоително започна да се променя. Но той не е убил никого!
Доктор Бентън Уесли, консултант към ФБР и част от екипа на болница «Маклийн», е добре запознат с атмосферата и проблемите в развитието на моя син и навярно ще се възползва от правото да сподели подробностите с вас, доколко не изглежда склонен да ги обсъжда с вашия асистент доктор Филдинг. Историята на Джони е дълга и сложна, а аз изпитвам потребност вие да я чуете. Достатъчно е да кажа, че миналия понеделник Джони беше приет в «Маклийн», понеже поведението му беше преценено като опасно за самия него. Не е наранил никого, нито пък е показал, че е способен на подобно нещо. После, съвсем изненадващо, Джони призна едно злостно и ужасяващо престъпление и веднага беше прехвърлен в охранявано отделение за криминално проявени с психични отклонения. Питам ви, как е възможно длъжностните лица с такава лекота да повярват в подобни абсурдни и измамни небивалици?
Трябва да говоря с вас, доктор Скарпета. Зная, че вашата служба е провела аутопсията на малкото момче, починало в Салем, и намирам за нужно да изискам второ мнение.
Разбира се, вие познавате заключението на доктор Филдинг, а именно, че убиецът предварително е обмислил и старателно е планирал тази хладнокръвна екзекуция като посвещение в сатанински култ. Подобно чудовищно деяние е съвършено несъвместимо с каквото и да е, което моят син е способен да причини на когото и да е, доколкото той никога не е имал нищо общо с култове от какъвто и да е вид. Безобразие е да се смята, че слабостта му към книги и филми на ужасите или към свръхестественото би могла да му повлияе и да го подтикне към «действие».
Джони е със синдром на Аспергер. Изумително надарен е в определени области и съвършено некомпетентен в други. Обсебен е от своите си закостенели навици и привички, и на 30-ти януари, както всяка събота от десет до един, е бил на късна закуска в «Бискит» с лице, което му е близко — изключително надарената абсолвентка Дон Кинкейд. Следователно не би могъл да е в Салем през ранния следобед, когато е било убито малкото момче.
Джони притежава забележителната способност да помни и повтаря дословно и най-незначителните детайли, а за мен е ясно, че казаното от него пред длъжностните лица е следствие от предаденото му за случая и от прочетеното във вестниците. Той, изглежда, наистина вярва, че е виновен (по причини, които в момента не съм в състояние да анализирам) и дори твърди, че «прободната рана» върху лявата му ръка е причинена от пневматичния пистолет за гвоздеи, който е използвал срещу момчето, а това вече е пълна инсинуация. Самонаранил се е; това е прободна рана от кухненски нож и една от много причини, поради които го отведохме в «Маклийн». Синът ми изглежда твърдо решен да изтърпи сурово наказание за престъпление, което не е извършил, и при начина, по който се развиват нещата, имаме всички основания да мислим, че желанието му ще бъде удовлетворено.