— Дано да си прав. — Не говорех за снега. Всичко изглеждаше фатално, сякаш бяхме обгърнати от злокобни сили, сякаш нещо ни предупреждаваше.
— Не е особено интелигентно от нейна страна да изпраща подобно писмо. Емоционален ход, навярно дори злонамерен, но не и интелигентен. — Бентън шофираше много бавно през белия хаос. — Някаква версия, която обаче не помага. Най-добре е да не й се обаждаш.
— Трябва да предам писмото в полицията — отвърнах аз. — Или поне да им го покажа, за да преценят какво да правят с него.
— Тя току-що утежни ситуацията — каза го така, сякаш имаше думата за окончателната преценка за нещата. — Не се замесвай в това с телефонни обаждания.
— Като оставим настрана опита й да повлияе на медицинската експертиза, с какво е влошила нещата?
— Няколко са ключовите моменти, на които се позовава некоректно. Джони няма навика да чете романи на ужасите или фантастика, нито да гледа подобни филми, или поне аз нямам такава информация, а и този факт никак не му помага. После, Марк Бишъп не е убит през ранния следобед. Било е към четири. Мисис Донахю може би не осъзнава какво вменява на сина си — каза Бентън в мига, в който бялата вихрушка стихна така неочаквано, както и беше започнала.
Снежинките отново станаха дребни и ледени, издигаха се като пясък над настилката и се трупаха на ниски преспи покрай пътя.
— Джони е бил в „Бискит“ с приятелка, това е вярно — продължи Бентън, — но по думите му е бил там до два, не до един. Очевидно неведнъж са посещавали това място, обаче нямам впечатлението, че са спазвали някакъв стриктен график и всяка събота между десет и един са ходили заедно там.
„Бискит“ беше на Вашингтон стрийт, на няма и петнайсет минути път от дома ни в Кеймбридж и аз се замислих за съботните дни, когато бях у дома и ходехме с Бентън в малкото кафене с дървени скамейки и меню, изписано с тебешир върху черна дъска. Питах се дали не сме се засичали с Джони и приятелката му.
— А какво казва приятелката му? По кое време са напуснали кафенето?
— Казва, че станала от масата към един часа и го оставила там, понеже той се държал странно и отказвал да тръгне с нея. Според показанията й пред полицията. Джони говорел, че щял да ходи в Салем, някаква врачка щяла да му гледа, бил обсебен от идеята, и когато излязла, още седял на масата.
Заинтригувана бях от факта, че Бентън беше запознат с полицейските доклади и че знаеше подробности от показанията на Дон. Работата му не беше да преценява нечия вина или невинност, а да дава мнение дали пациентът казва истината или симулира и дали може да бъде подведен под отговорност.
— Човек с Аспергер трудно би приел идеята, че бъдещето може да бъде видяно, прочетено на карти или изобщо нещо от този род — каза Бентън. Колкото повече говореше, толкова по-объркана се чувствах.
Държеше се, сякаш е детектив и заедно работим върху някакъв случай, а отворех ли дума за Джак Филдинг, изведнъж ставаше странно потаен. В това нямаше нищо случайно. Независимо как изглеждаха нещата отстрани, съпругът ми рядко допускаше някаква информация да му се изплъзне от устата. Когато беше на мнение, че трябва да зная нещо, което не можеше да ми каже, намираше начин да разбера за него. Ако решеше, че е най-добре да не зная, и пръста си нямаше да мръдне. Съжителството ни беше влудяващо, или, според случая, бих казала, че с него никога не се чувствах отегчена.
— Джони не може да мисли абстрактно, не може да възприема метафори. Той е много конкретен — продължаваше Бентън.
— А другите гости на кафенето? — попитах аз. — Може ли някой да потвърди думите на неговата приятелка или казаното от самия Джони?
— Нищо повече от факта, че е бил там в събота сутринта с Дон Кинкейд — отвърна Бентън, а аз си помислих, че не съм го виждала толкова обезпокоен за човек, на когото трябваше да проведе експертиза. — Нямам информация, че това е тяхна ежеседмична практика, а от признанието на Джони бяха минали няколко дни. Удивително е доколко хората не могат да разчитат на паметта си. И колко са склонни да се отдадат на догадки в такива случаи.
— Значи единственото, с което разполагаш, е казаното от Джони, а сега и писмото на майка му — повторих чутото. — Той твърди, че е напуснал „Бискит“ в два, което навярно не би му дало достатъчно време да стигне до Салем и да извърши убийството в четири. А майка му пише, че си е тръгнал в един, и тогава би имал достатъчно време за всичко.