Но когато Кононов пристигна и стана ясно, че се налага спешна операция, беше заповядано да се вдигне Анна Сергеевна на крака. Трудността беше в това, че Кононов трябваше да лежи дълго в болницата. Извличането на чуждо тяло е чиста операция. Разбира се, в голямата болница имаше две хирургически отделения — гнойно и чисто, както и различен персонал — в чистото — по-грамотен, в гнойното — по-народен. Трябваше да се проследи как ще заздравява раната, още повече, че това беше рана на хранопровода. Разбира се, за Кононов щеше се намери отделна стая. Кононов не искаше да пътува за Магадан, нямаше какво да прави с полковнишкия си чин в колимската столица. Ще го приемат, разбира се, но няма да има внимание и грижи. Там генералите и жените на генералите са тези, които отнемат времето на лекарите. Кононов щеше да умре там. Да умре на четирийсет години заради някаква проклета кост в гърлото. Кононов даде всички разписки, подписа всичко, което се искаше от него. Той разбираше, че става дума за неговите живот и смърт. Кононов се измъчваше.
— Вие ли ще я направите, Валентин Николаевич?
— Да, аз, — неуверено каза Траут.
— Тогава какво чакаме?
— Да почакаме още един ден.
Кононов нищо не разбираше. Хранеха го през носа. Вливаха му храна и той нямаше да умре от глад.
— Утре ще Ви погледне още един лекар.
До леглото на Кононов доведоха лекарка. Опитните пръсти веднага напипаха костта и почти безболезнено я докоснаха.
— Е, Анна Сергеевна?
— Утре сутринта.
Такава операция завършва със смърт в трийсет процента от случаите. Кононов влезе в следоперационната стая. Костта се оказа толкова огромна, че Кононов го беше срам да я гледа, бяха му я оставили за няколко часа в една чаша. Кононов лежеше в следоперационната палата. Понякога началникът му носеше вестници.
— Всичко върви добре.
Кононов лежеше в миниатюрна стая, където едвам се побираше едно легло. Контролният срок беше минал, всичко беше благополучно — няма накъде по-добре — беше се проявила квалификацията на ученичката на Воячек, но каква скука беше този контролен срок! Един арестант, един затворник, все ще удържи това чувство в някакви материални рамки, ще го управлява с помощта на конвоя, решетките, проверките, раздаването на храна, ама полковникът? Кононов се посъветва с началника на болницата.
— Аз отдавна чакам този въпрос — човекът винаги си е човек. Естествено, че е скука. Но не мога да Ви изпиша преди да е минал месец — прекалено голям е рискът и е рядък успехът, за да го разпилеем с лека ръка. Мога да ви разреша да се преместите в стая за затворници, там ще има четирима души, вие ще сте петият. Тогава вашият интерес и този на болницата ще влязат в равновесие.
Кононов незабавно се съгласи. Това беше хубав изход. Полковникът не се страхуваше от затворниците. Болничното познанство увери Кононов, че затворниците пак са хора, че няма да го ухапят, него, полковник Кононов, няма да го сбъркат с някой чекист или прокурор, все пак той е полковник Кононов, кадрови военен. Той, полковник Кононов, няма да изучава, да наблюдава новите хора, новите съседи. Просто му е скучно да лежи сам и толкова.
Много седмици още бродеше полковникът по коридора в сивия болничен халат. Халатът беше служебен, арестантски. През отворената врата виждах увития в халата полковник, който внимателно слушаше някой пореден романист.
Аз бях старши фелдшер в хирургическото отделение тогава, а после ме преместиха в гората и Кононов излезе от живота ми, както излизаха хиляди хора, оставили едва доловима следа в паметта, едва доловима симпатия.
Още веднъж на една лекарска конференция името на Кононов ми го напомни докладчикът, новият главен лекар на болницата, майор Корольов. Той беше любител на чашката, на мезето, фронтовак. Не се задържа дълго като главен лекар — не можа да се въздържи от дребни подкупи, от пакетите служебен спирт — и след шумно дело беше свален от началническите постове, беше отстранен от работа, после отново допуснат до нея и възникна вече в качеството му на началник на санитарния отдел на Северното управление.