Трябваше да успеем да схванем, че терористите знаят по-добре от нас колко време е необходимо за вземане на решение тук, във Вашингтон, и колко време трябва, за да се потегли и пристигне до мястото, където те действаха — и че те оперират в рамките на този отрязък от време. Следователно ние винаги гоним опашката си — и ще продължим да го правим, ако не сторим нещо, за да променим тази ситуация.
Ние сме най-могъщата нация в света и ако не сме в състояние да дадем на тази мисия подходящия приоритет — със специално отделени за целта транспортни средства, — тогава по-добре да се откажем от тази работа и да престанем да пилеем парите на данъкоплатците.
Разбирах, че това са много гръмки думи за човек с моя ранг в такава ситуация, но се чувствах задължен пред тях и пред моите хора от специалните части да ги изрека.
Почувствах и че генерал Веси, председателят, генерал Шай Мейър, началник-щаб на армията, и генерал П. Кс. Кели, комендант на морските пехотинци (за когото бях работил като негов началник-щаб на Обединените сили за бързо реагиране и чиито морски пехотинци в Бейрут неотдавна бяха убити от терорист с камион бомба), разбираха съвсем ясно какво препоръчвах. Бях сигурен, че ще извършат необходимите промени с помощта на началниците на други служби.
И те го направиха.
През следващите месеци самолети С–141 с удвоен екипаж бяха поставени на същото ниво бойна готовност като нас (макар и твърде късно, за да се отрази на изхода на събитията през октомври).
Тази инициатива, наред със свободата на действие и вече дадените пълномощия на командването за установяване на взаимоотношения и осигуряване на поискана от приятелски нации помощ, се оказа много полезна във войната срещу тероризма.
Съвещанието в Центъра за обединени операции (ЦОО)
Седми октомври 1985 г.: време беше новите инициативи да бъдат подложени на изпитание.
Малко след пристигането си в ЦОО Стайнър научи името на отвлечения кораб. Това бе италианският пътнически кораб „Акиле Лауро“. Информацията дойде с мъчително кратко спешно съобщение от кораба, уловено от радиостанция в Гьотеборг, Швеция. Според съобщението група въоръжени мъже установили контрол над плавателния съд до брега на Египет. И това бе всичко. Информацията беше много оскъдна, но достатъчна, за да може да се прецени какви сили щяха да бъдат необходими за „превземането“ на кораба — и да се разбере от какво имаха нужда за незабавно отправяне към мястото на инцидента.
Тъй като това бе сложна цел и понеже никой не знаеше дали превземането щеше да се осъществи в пристанище или в открито море, Стайнър инструктира J–3 (оперативния офицер) полковник Франк Ейкърс да уведоми командирите да подготвят следните части за незабавно разгръщане (Ейкърс вече ги бе вдигнал по тревога):
1. „Тюлени“: необходимите атакуващи екипи, екипи снайперисти и специални отряди с лодки. Тъй като това щеше да бъде предимно морска операция, военноморските „тюлени“ щяха да играят водеща роля;
2. Друг подбран персонал и специални единици: водачи, стратези и разузнавачи. Около двайсет и пет души;
3. Специален армейски хеликоптерен отряд: десет хеликоптера „Блекхоук“, шест бойни хеликоптера „Литъл Бърд“ и четири транспортни хеликоптера „Литъл Бърд“ (това беше стандартният хеликоптерен пакет при тревога, разработен през годините; той бе адекватен за мисията и щеше да се побере в наличните реактивни транспортни самолети);
4. Специална тактическа операция на военновъздушните сили: за контрол над летищата и спасителни операции от парашутисти;
5. Командна група на специалните части: необходимите оперативни и разузнавателни офицери, комуникации и медицински персонал.
Въпреки че „тюлените“ бяха експертно обучени за превземане на морски съдове и можеха да свършат работата за минути, пътническият кораб представлява най-трудната възможна мишена. Първо, превземането трябва да се извърши през нощта, докато корабът е в движение, защото никой още не е измислил начин да се спре кораб, без да бъде повреден; после, щом „тюлените“ се озоват на борда, те трябва да неутрализират още в началото всички терористи, които успеят, да установят контрол над пътниците и екипажа и да претърсят поне хиляда каюти, кътчета и ъгли и да ги прочистят от скрити терористи… и евентуално от експлозиви.
Щом групата на участниците беше определена, Стайнър нареди на заместник-командира си бригаден генерал Франк Кели да започне работа с военнотранспортното командване за осигуряване на необходимия транспортен самолет за далечни полети, който имаше нужните качества за целите на специалните операции. Определената военна част бе по-голяма от обикновено, но тази мишена щеше да бъде много трудна и сложна.