Въпреки че това беше първата криза на адмирал Кроу, след като пое поста председател, неговият помощник вицеадмирал Артър (Арт) Моро бе вършил тази работа в продължение на две години. Той познаваше необходимите лостове, бе работил при минали кризи, имаше лични връзки с неколцина ключови съюзници и можеше да направи така, че събитията да се развиват бързо.
През 1985 г. частите за специални операции циркулираха толкова пъти до Сигонела и обратно, докато реагираха на терористични инциденти и подготвяха планирането и комуникациите за в бъдеще, че Стайнър бе разположил там постоянен свързочен екип и сателитна радиостанция като разклонение на оперативния център на главнокомандващия на Съединените щати. Този екип бе очите и ушите на Стайнър в Средиземно море и действаше двайсет и четири часа в денонощието, като събираше оперативна и разузнавателна информация и координираше изискванията на ОВССО за преминаване през Сигонела.
Сигонела беше жизненоважна база по отношение операциите на ОВССО и командирът от американска страна военноморски капитан Бил Спиърман знаеше как да придвижва нещата. Спиърман винаги се грижеше за нуждите на ОВССО, независимо от техния характер, но поддържаше и много добри отношения с италианските си партньори. (Въпреки че при един случай за свой късмет Стайнър и Спиърман разработиха планове, съгласно които при възникване на необходимост Спиърман трябваше да поеме контрола над контролната кула на летището от италианците, които обикновено я ръководеха… Планът наистина щеше да бъде пуснат в действие по-късно същата седмица.)
По някое време следобед най-после пристигна съобщение от Вашингтон с разрешение за изпращане на свързочните екипи на Стайнър. Всички те заминаха в цивилно облекло и пътуваха с обикновени полети на гражданската авиация.
Полковник Дейв оглавяваше екипа, който щеше да се настани в посолството в Рим. Друг екип отлетя за Щутгарт, Германия, база на Европейското командване на Съединените щати (ЕКСАЩ). Следващ екип отлетя за Гаета, Италия, в щаба на Шести американски флот, командван от вицеадмирал Франк Келсо. И още един замина за военновъздушното транспортно командване във военновъздушната база „Скот“ в Сейнт Луис, Мисури.
Същия следобед Стайнър проведе конференция с командирите на специалните си части за координиране на действията им. Всички те вече бяха обменили офицери за свръзка, което представляваше нормална оперативна процедура — и всеки път това бяха едни и същи хора.
Всеки час той разговаряше с Вашингтон, настоявайки за въздушен транспорт и решение за започване на операцията… Времето изтичаше!
Започна да пристига допълнителна информация, но действителните координати на „Акиле Лауро“ не бяха известни, въпреки че разузнавателни самолети от самолетоносача „Саратога“ го търсеха.
Най-после около 17,00 ч. информираха Стайнър, че е дадено разрешение да действа със специалните си части. Самолетите щяха да пристигнат скоро. Всички бързо се отправиха към летищата си за заминаване, подготвяйки се за качване на борда. Цялата необходима екипировка (хеликоптери, специални лодки и пр.) вече беше подготвена и сега оставаше само да се натовари, което нямаше да отнеме много време след пристигането на самолетите.
Малко след това един член на Съвета за национална сигурност позвъни на Стайнър с въпроса защо им трябваше толкова дълго време за започване на операцията.
— Бяхме готови почти от началото на деня — отговори Стайнър. — Може би ще успееш да помогнеш, като се обадиш на Пентагона, за да ускорят транспортирането ни.
Самолетите пристигнаха около полунощ — дванайсет до четиринайсет часа след времето, в което Стайнър се надяваше да бъде във въздуха. По време на товаренето на самолетите бяха инсталирани специални антени, както за връзка между самолетите по време на полета, така и за връзка с всяко главно командване, което евентуално щеше да участва в операцията. Освен това самолетите незабавно бяха снабдени вътре с работни маси и свързочни модули за оперативно планиране.
В самолета на Стайнър в допълнение към военния персонал полковници, подполковници и майори, участващи в оперативни, разузнавателни, въздушни операции и т.н., имаше военновъздушни диспечери и свързочници, около двайсет души оперативен персонал/стрелци и медицинско-хирургически салон (операционна маса бе поставена до задната врата на самолета). Майор доктор Даръл Пор, старши медицински офицер на специалните части, беше осигурил най-съвременната медицинска екипировка от цял свят и събрал екип от специалисти хирурзи, които при нужда можеха да извършват спешни операции в хирургическия салон на самолета.