Лоара се изкачва в южна Франция, тече малко на север и на запад към Орлеан, на около сто километра южно от Париж, и после завива на запад и се влива в Атлантическия океан. Главната пътна артерия, преминаваща през Корезе, национално шосе 89, свързва Бордо на крайбрежието с Лион на река Рона (която се намира източно от Лоара, тече на юг и се влива в Средиземно море.) Шосе 89 беше много важно за германците — снабдителна артерия и път за бягство от югозападна Франция. Поради тази причина германските войски край шосето оставаха боеспособни: повече от 2 000 души ветерани артилеристи и пехота с бронирани коли бяха поделени между четири силно укрепени гарнизона покрай шосето (в Туле, Бриве, Еглетон и Юсел), докато специално обучени мобилни войски антимаки, екипирани с леко оръжие, камиони и разузнавателни самолети, продължаваха да прочистват района от партизански отряди. Германците възнамеряваха да поддържат шосе 89 отворено за движение.
От друга страна, теренът даваше голямо предимство на маките. Централният масив бе насечен и предлагаше изобилие от подходящи за засади места. Пътищата и железопътните линии през Корезе минават по тесни долини. Там имаше изобилие от мостове, виадукти, канали — множество мишени. И за да направи нещата още по-интересни, настъплението на съюзниците от Нормандия щеше да отреже германците в югозападна Франция, като напредването на съюзниците нагоре по Рона щеше да затвори обръча и да ги хване в капан. Назряваше моментът за голямо въстание на маките в Централния масив.
Маките бяха екипирани с модерно оръжие чрез доставки от въздуха. Те желаеха е и се нуждаеха още оръжие, но наличното бе добро начало. Задачата на екипа „Джеймс“ се състоеше в обучение на частите на маките в използването на това оръжие, както и в осъществяване на връзка между маките и съюзническите щабове за по-нататъшни оръжейни доставки от въздуха. Когато се наложеше, щяха да участват и в саботажи и засади. И не на последно място от тях се очакваше да поведат отрядите на маките срещу германците, в чиито очи джедбъргите бяха шпиони, а не войници. Ако ги хванеха, можеха да очакват изтезания и екзекуция. (Бяха раздадени хапчета с отрова на желаещите. Синглауб не беше сред тях.)
Докато вървяха към фермата, която щеше да се превърне в техния пръв команден пункт или КП, както го наричаха маките (практикуваше се често преместване на КП), Саймън посочваше характерните белези на местността и обясняваше моментната ситуация на тримата командоси.
— Всички местни германски гарнизони са обкръжени — обясни той. — Няма да излязат през нощта, защото се страхуват от засади. Но Еглетон е костелив орех — подсилена рота швабска пехота с поне един взвод есесовци е заела много добра позиция над долината Корезе. Разполагат с много картечници, няколко противотанкови оръдия и може би известно количество гаубици. Имат и радиостанция, така че са в контакт с щаба на тяхната дивизия в Клермон Феран. — Клермон Феран беше база на една от специално обучените за борба с маките части на Вермахта. — Германските гарнизони в Бриве и Туле са по-големи от този в Еглетон — продължаваше Саймън, — но ние имаме повече роти маки около тях; те не разполагат с радиостанция и ние сме прерязали всички телефонни и телеграфни линии. — Той се засмя на лунната светлина. — Бедните педали не знаят какво ги очаква.
Ситуацията бе интересна за партизаните. Врагът беше разколебан, нервен, уязвим, но далеч не победен и все още смъртоносен. Времето за енергични действия бе узряло, но прекалената самоувереност можеше да провали всичко.
Малко след разсъмване се състоя военен съвет. Присъстваха Джак Синглауб, Доминик, Саймън, капитан Вотие (той и хората му от Специалните военновъздушни сили (СВВС) бяха пристигнали по-рано след дълъг преход през горите и донякъде бяха по-леко екипирани след загубата при различни злополучни обстоятелства на четири от торбите си с багаж) и местният командир на маките — корав, умен и много професионален бивш офицер от френската армия, чийто военен псевдоним беше капитан Юбер. Юбер бе пристигнал малко след Вотие, шофирайки старо рено, чиито по-добри дни предхождаха с години войната, и командваше трихилядна голистка част от ТА, наречена Френски корпус на Туле.
Щом хората от СВВС и няколко взвода от маките на Юбер осигуриха периферна отбрана около КП, съветът започна. Юбер имаше особено важни въпроси за обсъждане, а именно: войските му бяха зле въоръжени. Само една трета от хората му носеха оръжие — пленени немски пушки „Маузер“, автомати „Шмайзер“, няколко британски автомата „Стен“ и револвери. Най-добре въоръжените маки в Корезе бяха войските на регионалния командир на ТА (чийто военен псевдоним беше Патрик). Огромна американска доставка от въздуха, в която участваха повече от седемдесет самолета В–17, осъществена в Деня на Бастилията, 14-ти юли, осигури на Патрик достатъчно пушки, автомати „Стен“ и „Брен“, гранати, пистолети, както и няколко базуки и британски противотанкови оръдия „Пайът“ за екипирането на собствената му част от 2 000 души, но от тях бяха останали малко за Юбер.