Командирът на екипа ми нареди да отида там и да видя какво правят.
Заповедта не ми хареса, но той беше мой командир, така че нямаше какво да се прави. Скочихме в един джип и саудитците вдигнаха бариерата, за да ме пуснат през техния насип. Щом излязох от другата му страна, завих надясно и шофирах покрай насипа, като се оглеждах. Междувременно капитанът стоеше на покрива на граничната застава и ме командваше по радиото:
— Не, не, завий наляво, завий наляво, излез на открито.
Горе-долу по това време иракчаните бяха завързали с верига изоставената машина и я изтегляха. Сигурно смятаха, че я използваме, защото я изтеглиха отвъд техния насип. Капитанът продължаваше да настоява:
— Излез на открито и отиди там.
Прецених, че вече е безопасно да стигна до мястото, защото си бяха отишли. Изкачих хълмчето.
Оказа се обаче, че иракчаните са там. Обърнаха оръжията си към нас и аз си помислих: „Човече, мъртъв си.“ За момент ситуацията наистина бе много напрегната. После те просто продължиха да си вършат работата, а ние отпътувахме.
Влязох в спор с колегата си, саудитския командир.
— Те навлязоха в територията на Саудитска Арабия — заявих аз.
— О, не, не са влизали — отговори той. Искаше да ми каже, че няма да отиде да провери.
— Да, направиха го — казах аз. — Виждам следите от гумите им върху граничната територия. Навлязоха само на сто метра, но бяха в Саудитска Арабия. — И спорът ни продължи. — Виж какво, ето какво ще направим — казах му аз. — Следите още са там, на пясъка. Ще отидем там. Ще включим системата за сателитно позициониране, ще отчетем данните, ще се върнем и ще ги видим на картата. И ако мястото се окаже на саудитска територия, значи съм прав. В противен случай греша.
Той се съгласи с това и ние го направихме. Отидохме с колата дотам, взехме координатите на мястото, върнахме се и ги открихме на картата; действително мястото се намираше на стотина метра навътре в саудитска територия. Смятахме този инцидент за важен, защото до момента нямаше иракски нахлувания в Саудитска Арабия.
Малко по-късно от батальона пристигна съобщение, в което се казваше:
— Хей, вие защо пресичате онзи насип? Имате заповед да не го правите.
Започна разправия какво сме говорили с моя капитан. От това нямаше полза никой.
По-късно пристигна батальонният командир, седна и завърза разговор с мен, а аз не знаех какво да очаквам. Мислех, че здравата съм загазил. Но той ме изненада.
— Добре — започна той, — виж какво ще ти кажа. Имам един екип, който е разположен в тила, в Пещерата на прилепите.
Това беше името, с което назовавахме базата на специалните сили на летище „Крал Фахд“, където Командването за специални операции (КСО) разполагаше с един екип, ОДА525.
Трябва да знаете, че всички екипи в 5-та група бяха ангажирани във войната, с изключение на този. Преди да излетят от Щатите, капитанът им току-що бил заминал на тренировки по специални мисии, така че екипът бе разположен в Саудитска Арабия без офицер. Ротният старши сержант останал да ръководи тила, а екипният сержант бил повишен в ротен сержант, така че екипът останал без командир. В резултат на това ги използваха като момчета за всичко. Батальонът ги използваше за слугински поръчки. Те бяха много горди хора и искаха да участват във войната, но бяха останали извън нея. Наричаха ги „католическите девици“.
И така, когато дойде на границата, батальонният командир ми направи следното предложение:
— Разполагам с онзи екип, който седи в Пещерата на прилепите; те не участват във войната и им трябва силен командир. Предлагам ти този пост. Искам да помислиш по въпроса.
Разбира се, искаше ми се да го разцелувам. Отговорих на него и на ротния си командир:
— Вижте какво, готов съм да поема екипа, но за да имам някакъв авторитет като командир, искам този екип веднага да бъде включен във войната. Не мога да отида там и нещата да си продължат постарому. Ако останат момчета за всичко на батальона, няма никакъв смисъл да отивам там, затова ми трябва помощта ви за включването на тези хора. Ще се подготвим и смятам, че ще можем да поемем някоя от първите възложени мисии.
Така се постави основата на работата ми с този екип.
Когато отидох в Пещерата на прилепите заварих нещо съвсем различно.
Хората от 525-ти екип се намираха там вече няколко месеца. Бяха стояли там толкова дълго, че бяха изработили мебели. Имаха зелена морава. Разполагаха с кабелна телевизия. Не знам откъде я бяха взели, но я имаха. И подобно на много други подразделения на летището „Крал Фахд“ и на други места, си бяха направили нелегален казан за варене на алкохол. Не казвам, че бяха лоши войници; винаги когато добрите войници разполагат със свободно време, нямат работа и никой не ги притеснява… — е добре, нека просто кажем, че бяха много изобретателни.