Когато пристигнах там, ги заварих в лошо състояние. Просто не ги използваха по предназначение.
Не че не помагаха за войната. Те бяха обучили всички екипи от 5-та група как се оказва близка въздушна поддръжка (което по-късно им беше от полза) и наистина бяха в много добра физическа форма, защото прекарваха много време в спортната зала.
И така първото нещо, което направих, след като поех командването, беше да ги измъкна оттам и да ги включа във войната. Стигнахме безпрепятствено почти до йорданската граница, много нагоре в северозападната част на Саудитска Арабия, и изпълнявахме операции в подкрепа на екипи, които се подготвяха за различни дейности. Придвижвахме се надлъж и нашир из страната с джипове, като се ориентирахме със сателитната система.
Системата за сателитно позициониране е едно от най-добрите неща, с които разполагахме по време на ПУСТИННА БУРЯ, защото ориентацията в откритата пустиня може да бъде почти невъзможна. Със сателитната система е лесно — просто я поставяш на стъклото на джипа и тя ти показва в каква посока да вървиш. Използването на системата беше важно при преминаване през рискован или пресечен терен през нощта или при шофиране без светлини с очила за нощно виждане.
След завръщането ни около средата на януари получихме специалната разузнавателна мисия.
Горе-долу по същото време ме извикаха и ми казаха:
— Искаме да се погрижиш за скривалищата.
По това време още нямахме стандартни инструменти за изкопаване на скривалища. Нямаше и никакви правила за устройството на скривалищата, така че се наложи да направим някои собствени проучвания и да импровизираме.
Излизахме и наистина копаехме скривалища, за да установим най-добрия начин за изграждането им. Какъв е идеалният им размер, подходящ за четирима души? Как ще се спи вътре? Как ще се яде? Защото веднъж влезли вътре, хората остават там седмица или десет дни. Спят там. Ходят там по голяма и малка нужда. Трябваше да преценим как да подготвим скривалищата за всичко това…
Комплектите за скривалища, които разработихме ние, тежаха около четиридесет и пет килограма с коловете и платнищата. Не бива да забравяте, че носехме всичко това на гърбовете си.
Но след това получихме мисията и отидохме в изолация; подготвяхме се, четяхме, запознахме се с цялата налична в момента разузнавателна информация и накарахме пилотите, които щяха да ни прехвърлят до мястото, да планират маршрута.
Мисията ни предвиждаше да се отиде в скривалище и да се извършва наблюдение за събиране на разузнавателна информация в реално време но магистрала 7, голяма магистрала от север на юг, която идваше от Багдад, стигаше на юг до Ан Насирия и после продължаваше на югоизток до Басра. Тя представляваше основна комуникационна артерия. Ние щяхме да оказваме непосредствена поддръжка на командира на XVIII въздушнопреносим корпус. Докладите ни щяха да пристигат директно при разузнавателния офицер на специалните сили (РОСС) — те го наричаха координатор на специалните операции (СОКОР), — който работеше в щаба на корпуса. И той поддържаше директна връзка с командира на корпуса.
Командирът на корпуса искаше да знае какво прави врагът. Изпращаше ли подкрепления за фронта? Ако да, какви войски и каква екипировка? Какви танкове?
В заповедта за мисията ни също се казваше, че трябва да сме в състояние да различаваме характерната екипировка на отделните подразделения, която може да ги идентифицира. Танковете Т–72 например се използваха само от Републиканската гвардия. Ако човек виждаше някой Т–72, разбираше, че си има работа с гвардията.
Съставихме плана си и просто седяхме в очакване, когато избухна битката за Кафджи — иракчаните пресякоха границата, така че ни повикаха там. Основните иракски подразделения вече се бяха изтеглили, но командирите ни смятаха, че все още остават някои изолирани групи, които могат да събират разузнавателна информация, и затова ние претърсихме всичко, сграда по сграда. Наистина направихме добра тренировка за война в градски условия. Не открихме никого, но никога не се знаеше какво те чака зад всяка отворена с ритник врата.
Бяхме в Кафджи, когато ни повикаха: „Ще действаме.“
Така че се върнахме в Пещерата на прилепите, събрахме целия си багаж и заминахме за военния град на крал Халид (ВГКХ), където бе разположено нашето подразделение. Прекарахме там в очакване два дни.
Едно от нещата, които чакахме, бяха някакви специални обувки, които бяхме поръчали. Американските обувки за джунгли оставят характерни отпечатъци по меката глинеста почва, по която щяхме да се движим, и не искахме да оставяме никакви подобни следи. Накрая чисто новите обувки пристигнаха в навечерието на мисията ни. Някои от момчетата казаха: