— Няма да ги нося. Те не са разтъпкани.
Затова взех пластмасови кашони, изразях кройки по формата на подметките и ги залепихме отдолу на старите си обувки, за да не оставят следи.
Трябваше да отидем на място на около сто метра от магистрала 7 и близо до малката река Шат ел Гараф. Там имаше и ниви с канали и дълбоки вади за напояване. Вадите бяха копани на ръка и пръстта стоеше от двете им страни. Възнамерявахме да ги използваме за придвижване, така че ако наоколо имаше хора, щяхме да можем да пълзим при нужда по вадите.
Щяхме да изградим две скривалища. Едното за наблюдение на трафика на север, а другото — на юг. Периодично, на всеки четири или шест часа, трябваше да докладваме в щаба, но ако забележехме нещо значително — инсталации за „Скъд“, танкова рота или нещо подобно, — го докладвахме незабавно.
Беше 23-ти февруари 1991 година.
Във ВГКХ се натоварихме на два хеликоптера „Блекхоук“ по четири души във всеки. Разполагахме с някои наистина велики пилоти в авиационния полк за специални операции (АПСО), най-страхотните пилоти на света. Хората от АПСО се доказаха многократно. Знаехме, че ще ни прехвърлят на определеното място. И нещо по-важно — знаех, че ще дойдат да ме приберат.
Моята летателна мисия изпълняваше един главен сержант на име Кени Колиър. Отидох при него и се заговорихме.
— Кени, не се съмнявам, че ще ме закараш дотам — казах му аз. — Но ако имам нужда от теб, трябва да дойдеш и да ме прибереш. Не ме оставяй там.
Той се усмихна широко.
— Казах ти, Дог, ти се обаждаш, ние те измъкваме.
Отлетяхме от ВГКХ до „Рафхах“, военновъздушна база до границата за зареждане с гориво. Отивахме на място, отдалечено на 241 километра през границата в Ирак — дълъг път за всеки блекхоук. Хората от АПСО изчислиха, че след като ни прехвърлят, оставят и се завърнат, ще им остане гориво за около десетминутен полет.
Искахме да пресечем границата около осем часа същата вечер. Всички бяхме с готов багаж и в камуфлажни униформи: готови сме, отиваме на война, отиваме в тила на врага. Момчетата бяха развълнувани. През цялата си кариера се обучавахме за това да помогнем на страната си, като изпълняваме такива мисии. Бяхме ги репетирали. Бяхме събрали цялата разузнавателна информация. Планирахме мисията много щателно.
Прекосихме границата около осем часа и тогава поради някаква причини ни повикаха обратно. Просто наредиха: „Прекратете мисията. Върнете се в базата.“ И ние се върнахме.
И до ден-днешен не знам причината за това анулиране, но каквато и да беше, ние още не се бяхме върнали и те казаха: „Не, не, изпълнявайте мисията.“
Не можехме да обърнем заради проблема с горивото, затова трябваше да кацнем и да заредим хеликоптерите, а всичко това ни забави. Времето ни беше разчетено много строго. Забавянето от тази страна на границата ни поставяше в потенциално рискована ситуация от другата страна на граничната линия.
Кени Колиър беше войник от специалните сили и затова разбираше значението на разписанието. Летците се опитаха да компенсират забавянето ни. Летяха много ниско и бързо. Летяха на шест метра над пустинята със скорост около 160 възела.
Стоях на радиостанцията при пилота, когато почувствах как хеликоптерът подскочи, и то доста силно. Усетих как машината потрепери и не знаех каква беше причината. Това ме уплаши почти до смърт.
— Какво става, Кени? Какво става? — попитах през микрофона.
Той беше абсолютно спокоен, което наистина ме впечатли. Бяхме ударили една пясъчна дюна и задното колело от задния колесник се бе откъснало.
— О, не се тревожи за това — отговори той. — Просто ударихме една пясъчна дюна. Всичко е наред.
И тези думи веднага ме успокоиха.
Поради забавянето хеликоптерите загубиха своето глобално навигационно сателитно покритие за известно време51. Наложи се да използват някаква резервна навигационна система.
— Не мога да ти гарантирам, че ще те оставя точно на мястото, където искаш да отидеш — заяви ми пилотът.
— Добре, Кени — отговорих аз, — закарай ни колкото можеш по-близо до мястото и ние ще продължим мисията.
Когато наближихме района на мисията, той направи няколко „фалшиви включвания“ — сиреч, издигаше се високо и нарочно се оставяше да бъде засечен от вражеските радари, след което кацаше на земята и оставаше там около десет секунди, тъй че ако врагът излезе да разбере какво става, да не открие нищо. Направихме няколко такива маневри и накрая той се приземи, а ние слязохме от хеликоптерите. След което те се издигнаха и изчезнаха.
51
През онези дни нямаше достатъчно сателити за глобално навигационно сателитно покритие; това означаваше, че има периоди, през които сателитно покритие липсва. — Бел.авт.