За известно време нещата утихнаха достатъчно, за да може Де Гроф да извади радиостанцията PRC–90. Той се обади по нея и се свърза с един АУАКС. И трябва да ви кажа, че когато чухме гласа му, това беше истинско чудо. Не мога да използвам друга дума. Беше истинско чудо, че имаме радиостанция PRC–90 — технология от 50-те години. Но тя работеше и това ни спаси живота.
Много скоро те намериха въздушен контрольор, който да разговаря с нас, след което започнаха да изпращат атакуващи F–16. Тези самолети не са идеални за близка въздушна поддръжка, но те можеха да стигнат най-бързо до нас. Така че F–16 се включиха към мрежата на АУАКС и вече можехме да разговаряме с тях директно по радиостанцията PRC–90. Използвахме я през остатъка от деня, за да викаме близка въздушна поддръжка.
Все още имахме проблем: намирахме се в разгара на сражение. Обстрелваха фланговете ни. Трябваше да насочим самолетите за близка въздушна поддръжка — те бяха два. Но не можеха да открият позицията ни.
Не използвахме дим. Имахме сигнални ракети, но беше пладне и те не вършеха работа. Двата F–16 прелитаха над главите ни, а ние лежахме в канала и се опитвахме да им сигнализираме с огледала.
Тогава се разбра ползата от изучаваната от летците близка въздушна поддръжка из целия театър на бойните действия.
Трионът каза на пилотите на F–16:
— Вижте какво, това може да ви се стори странно, но аз искам да летите от луната към слънцето. — Въпреки че беше един часа следобед, слънцето и луната се виждаха едновременно на небето. — Когато сте над мен, ще ви съобщя.
И те постъпиха точно така. Един от авиаторите се свърза с нас, засече координатите ни и ги изпрати на другия. Дълго спориха за точното ни местоположение, но след края на спора им нещата потръгнаха.
Неколцина от иракските войници бяха излезли на шосето и махаха на други автомобили, опитвайки се да въвлекат повече хора в сражението. Така се случи, че цял конвой с военни автомобили, повечето два тона и половина минаваха покрай тях и те успяха да ги спрат. Така че когато дойдоха първите въздушни удари, те унищожиха и конвоя — от тези камиони се разнесоха много вторични експлозии. След това автомобили продължиха да минават по магистралата и войниците отново се опитваха да ги спрат, но те виждаха горящите тела и не спираха. Продължаваха пътя си. Сигурно си казваха „Няма да се замесваме в това.“
По-късно разбрах, че единият F–16 бе забелязал и унищожил на пътя бронирана колона, насочваща се към нас.
Все пак оставаха още много вражески войници по двата ни фланга и аз насочвах огъня, местейки го от едната на другата страна и обратно. Тази тактика се оказа много ефективна и бях много доволен: момчетата вършеха страхотна работа, като улучваха целите, запазваха хладнокръвие и пестяха мунициите. Никой не стоеше прав, както ги виждате по филмите, изстрелващ цял пълнител на нивото на кръста си. Всичко беше много пресметнато — сваляне на дулото, вземане обекта на мушка, натискане на спусъка и поразяване на целта.
Но все още на един от фланговете ни беше много напечено. Наистина ни обстрелваха много силно оттам. Наложи се да повикаме мисия за близка въздушна поддръжка с касетъчни бомби. Бомбардировката щеше да бъде близо — опасно близо, както я наричахме, каквато е винаги, когато бомбите падат на по-малко от километър разстояние. А разстоянието до врага беше само двеста метра, което никак не бе много.
Знаехме, че съществува риск — винаги има риск и особено с касетъчните бомби — от поразяване на приятелските сили. И това ме плашеше не по-малко от вражеските войници, които бяха взривявани от нашите военновъздушни сили.
Въпреки всичко поискахме близка въздушна поддръжка по фланга ни. Те дойдоха и отново се случи почти чудо. Ударът беше изключително ефективен. Касетъчните бомби паднаха — изглеждаше така, сякаш щяха да паднат право върху нас, — след което обвивката им се разтвори и чухме грохота на бомбите от убежището си в канала.
Когато избухват касетъчни бомби, те започват с едно ба-ба-ба-ба-ба-ба-ба; то стига до кресчендо, след което грохотът намалява. И ето какво се случи. Бомбите паднаха точно срещу фланга ни и унищожиха вероятно целия взвод войници, който силно ни притесняваше.
Направихме същото и от другата страна.
После това, което остана да ме тревожи най-много, беше самият канал. Той не беше прав. Извиваше. Ако човек се опиташе да погледне по дължината му, той не приличаше на железопътни релси. Виждаха се може би само десет метра, преди каналът да направи завой.
По това време вече знаех, че не могат да дойдат от фланговете, освен ако не засилят огъня и не докарат по-тежка огнева поддръжка — но ако пожелаеха, можеха да дойдат по канала и да ни ликвидират за нула време.