Предстоеше нова въздушна атака и ние я насочихме право върху този канал. Веднага след приключване на атаката отидохме рамо до рамо с разузнавателния ми сержант Роби Гарднър (такава беше ширината на канала) надолу по канала с надеждата да ги изненадаме. И наистина го направихме. Изминахме може би петдесет метра и се натъкнахме на идващия по канала преден иракски патрул, но те точно в момента не отиваха никъде, защото въздушният удар ги беше залепил на земята; пушките им лежаха до тях.
Приближихме се с насочени оръжия и се озовахме лице в лице с тях. Успяхме да ги ликвидираме, преди да успеят да грабнат пушките си. След това изминахме целия път до мястото, на което бяхме взривили раниците си, и откривахме тела по продължение на целия канал. Спомням си особено добре един човек. Кракът му беше откъснат и изглеждаше мъртъв, но все още дишаше тежко. Приближихме се и отстранихме пушката му. Той пое за последен път въздух и това беше, умря. Преживяването беше страшно. То не ме впечатли толкова тогава, колкото по-късно, когато си го спомнях.
Изминахме целия път до мястото на взривяване на раниците, защото се смрачаваше и в пустинята става студено. Намерихме няколко останали якета и малко храна. Въпреки че якетата бяха разпокъсани от касетъчните бомби и собствените ни експлозиви, те още можеха да осигурят някаква топлина. Така че ги грабнахме, върнахме се отново на огневата си позиция и се присъединихме към останалите. До това време силата на сражението бе отслабнала.
Имаше някакъв периодичен ритъм. Започваше въздушна атака, след което самолетите си отиваха и настъпваше затишие, през което време нямахме въздушна поддръжка. В този момент битката се подновяваше. Веднъж едно отделение — може би петима или шестима души — се изправи и тръгна в атака срещу нас с онзи откачен боен вик: „Хей те-те-те-те-те-те-те.“ Това си беше чисто самоубийство, защото ги простреляхме, докато вървяха.
Отначало иракчаните бяха сериозен противник, но с настъпването на вечерта и след няколкото атаки на F–16 мисля, че съсипахме техния морал. Те смятаха, че свалените летци ще се окажат лесна плячка и изведнъж срещнаха сериозна съпротива. Пушките М–203. Снайперисти. И близка въздушни поддръжка с атаки на изтребители F–16. Така че колкото по-късно ставаше, толкова повече сражението утихваше.
След падането на нощта си поставих очилата за нощно виждане, огледах бойното поле и не забелязах никакво движение.
В този момент ни съобщиха, че до изтеглянето ни остават дванайсет минути.
Тогава не можех да не си спомня Виетнам. Един от научените там уроци ни казваше, че северновиетнамците, знаейки за предстоящ спасителен опит, ще изчакат в засада. По този начин си осигуряваха по-голяма мишена.
Мислейки за това, реших да не давам на иракчаните шанс да направят същото.
Зад нас може би на триста или четиристотин метра разстояние имаше един насип, който бях забелязал. Излязохме на открито и се прехвърлихме от другата страна на този насип. Исках да има някаква преграда между иракските войници и хеликоптерите, когато кацнат, за предотвратяване на евентуална иракска атака.
Тъй като хеликоптерите летяха ниско, ние не можехме да разговаряме директно с тях. Трябваше да говорим чрез летящия над нас F–16, а той предаваше думите ни на хеликоптера. Човекът от F–16 се обади:
— Дайте ми точните си координати, за да могат птичките да ви вдигнат.
Аз се обърнах към сержанта по оръжията, който имаше сателитна навигационна система, за да отчете координатите. Но когато той я извади, тя се оказа повредена. Беше се счупила при падането му по време на битката.
Вече виждах наум как иракчаните идват и ни правят на пух и прах. Но после си спомних, че старата радиостанция PRC–90 имаше отгоре маяк, излъчващ сигнал. Затова попитах:
— Могат ли да уловят сигнала на този маяк?
Те отговориха:
— Добре, включи го.
Трионът включи маяка и след няколко минути чухме шума на хеликоптерите, които кацнаха почти върху нас. Басирам се, че за по-малко от десет секунди се отделихме от земята.
И чак тогава се сетих, че сме извадили голям късмет. Срещу нас имаше цяла иракска рота, а ние успяхме да им се измъкнем. Всичко се дължеше на уменията на А-отделението на специалните сили и на обучението, което бяхме преминали.
По-късно разбрах съвсем ясно случилото се с нас и това, което направихме. Сигурен съм, че хората в онова село още помнят тази битка. Едно нещо, от което лично аз съм много доволен, е това, че децата там, сега вероятно тийнейджъри, живеят пълноценно и не съзнават как са се отървали на косъм от смъртта.