— Когато пристигнах, около шестстотин малки деца бяха разпределени на три места и лекарите смятаха, че съществува надежда за спасяването на двеста или триста от тях. За американците беше напълно неприемливо хора да бъдат оставяни да умрат.
Бил Тангни организира нашите действия. Той поръча шестстотин детски легла и проби дупки в тях, за да могат децата да се изхождат, без да се заразяват отново, осигури интравенозни вливания за всички деца и убеди възрастните да позволят съпругите и майките да наглеждат децата си в присъствието на войници от специалните сили.
Обадихме се в болницата „Ландщул“ и поискахме да ни изпратят соли на прах за смесване с водата; този солеви разтвор затегна децата по-здраво от лентата върху фуражката на Дик.
Бил заповяда на батальонния командир да изпрати подкрепления на войниците в лагера. След преминаването на бърз опреснителен курс за работа с апарат за интравенозни вливания по един войник от специалните сили беше придаден към всеки три майки и деца.
Най-важното беше, че солите свършиха работа, интравенозните вливания също, леглата с дупките също, както и постоянното обгрижване на децата от съпруги, майки и войници от специалните сили; мисля, че починаха само две деца.
Постепенно бе въведен ред. Осигурената безопасност от войниците на специалните сили, както и от морската пехота и други подразделения, по-близки с иракчаните, позволи на гражданските хуманитарни агенции да разкрият полеви болници. Бяха изградени тоалетни и сметища; мъртвите животни бяха извадени от водоизточниците. Доставяше се чиста вода със самолети и камиони. Набързо изкопаните гробове бяха преместени от основните лагери на по-подходящи места. Изградиха се нови лагери и места за полеви болници край пътищата, където можеха да бъдат по-добре снабдявани и поддържани.
„Лекари без граници“ помогнаха за осигуряването на спешна медицинска помощ в региона; докторите просто се появяваха в някой лагер и се захващаха за работа.
Понякога имаше известни търкания със (или между) доброволческите групи, с турските власти или с ООН, но те се създаваха от администраторите. На индивидуално ниво в лагерите хората работеха заедно, за да свършат необходимата работа, въпреки че понякога това ставаше след първоначален период на недоверие.
— Отначало между нас съществуваше голяма дистанция, особено с „Лекари без граници“ и някои от тези по-либерални организации — спомня си Флорър. — Но изминаха само няколко дни и типичният войник или офицер от специалните сили спечелваше сърцата им, защото ние наистина вършехме работа.
Работата с цивилни винаги беше приятна от самото начало — особено когато цивилните бяха жени. Група ирландски медицински сестри се появи в лагер, току-що обезопасен от войници на специалните сили.
— Момчета, можете ли да ни помогнете? — попита една от жените, когато камионът им пристигна. Изскочиха двайсетина мъже, палатките бързо бяха разпънати и скоро генераторите забръмчаха.
Подразделенията на специалните сили се превърнаха в неофициален снабдителен склад за доброволните организации.
— Те идваха при нас и казваха „Имаме нужда от още гориво. Имате ли повече батерии? Имате ли това, имате ли онова…“ — спомня си Флорър. — И, разбира се, ние им го осигурявахме. А каквото нямахме, го търсехме в базите ни в Турция: „Хей, сър, репутацията ни тук е поставена на карта. Налага се да ни изпратите това нещо.“ — Сержантите доставчици на специалните сили практикуваха отдавнашната си традиция да искат, докато получат, за да се осигурят фронтовите линии, които в този случай бяха бежанските лагери. — Приличаше на спечелена с хитрост победа — добавя Флорър.
Една група, която се оказа доста невъзприемчива към такива хитрости, бяха турските военни. Застрашено от собственото си кюрдско малцинство, турското правителство не желаеше иракски кюрди на своя територия. Правителството и военните гледаха от време на време с подозрение на хуманитарната операция и имаше няколко сблъсъка между турците и бежанците по време на операцията — въпреки че повечето се случиха през първите й дни. При един случай шофьор от турския Червен полумесец извади пистолет и стреля по бежанците, които се опитваха да разграбят камиона му с хляб. Местното турско военно подразделение се намеси със стрелба, за да укроти тълпата. Американските войници от специалните сили пристигнаха с хеликоптер, за да успокоят обстановката, и се върнаха с половин дузина убити от турската армия бежанци. Едната жертва беше дете.