— Имаше много инциденти — спомня си подполковник Крис Крюгер, който помагаше в координацията на операциите за 10-та група на специалните сили. — Просто турците и кюрдите никак не се обичаха.
Както можеше да се очаква, инцидентите бяха почти ежедневие.
Бил Шоу и лекарят „зелена барета“ Дъг Суенър се намираха в партизански лагер късно един следобед, когато четиригодишно дете се приближи прекалено близо до огън, който подпали найлоновата му рокличка. За секунди момиченцето получи изгаряния трета степен върху почти цялото тяло. Суенър изразходва цялата си лекарска чанта в опити да почисти и превърже раните и й направи инжекция морфин, за да облекчи болката, но не можеше да стори нищо повече.
Междувременно Шоу се обади по радиостанцията и се опита да уреди медицинска евакуация, което бе нещо почти невъзможно, защото се смрачаваше.
И все пак помощ пристигна.
Въпреки че му оставаше съвсем малко гориво, един британски пилот на хеликоптер „Чинук“ чу призива за помощ и се отклони към лагера. Момиченцето и майка му бяха натоварени в хеликоптера. Шоу наблюдаваше как той изчезва в мрака, чудейки се дали щеше да му стигне горивото за обратния път през планините до Турция.
След седмица Шоу отново срещна пилота, когато той се върна да докара провизии. Беше успял на косъм да се добере до базата си: двигателите на хеликоптера закихали, когато докоснал площадката.
Дали момиченцето е оживяло?
Пилотът не знаеше. Изглеждаше съмнително предвид обширното изгаряне. Но никой от мъжете — пилотът, Шоу, Суенър — нямаше да може да се понася, ако не бяха сторили всичко за спасяването на момиченцето.
Само няколко дни по-рано Шоу се оплакваше от мисията. Тя далеч не беше това, за което се бе обучавал. Ала този следобед, който беше от значение, но му бе донесъл разочарования, наистина го впечатли силно. Той се бе обучавал точно за такива неща.
Представителството на комисаря на Върховния комисариат на Обединените нации за бежанците, официално наричан ВКБ на ООН или просто ООН, започна постепенно да играе по-активна роля в управлението на лагерите. От време на време имаше значителни търкания между ВКБ, Турция, специалните сили и кюрдите. Често бяха необходими няколко дни, за да се изградят работни отношения. В някои случаи добрите отношения се създаваха само пред лицето на опасността. В един лагер женският персонал от ВКБ беше нападнат от иракски тайни агенти; жените се оттеглиха в палатката си и бяха заобиколени. Войниците от специалните сили успяха да измъкнат жените на безопасно място без нито един изстрел.
Иракските тайни агенти представляваха проблем за целия регион, но за американците бе трудно да ги открият и да се справят направо с проблема. По едно време показаха на Флорър в Заху, една от крепостите на кюрдите, лични карти на агенти от иракската тайна служба. Но американците не можеха да си позволят да си играят на детективи и Флорър не обеща никакви действия.
— Няма проблем — кюрдите уверяваха американците, като оставиха на въображението им да реши какво означава това. По-късно войниците от специалните сили научиха, че партизаните са атакували с гранати централата на тайната полицейска служба, след което довършили оцелелите със стрелба.
Пеш Мерга
Американската политика беше в полза на партизаните Пеш Мерга поради практически, както и политически причини. Кюрдското ръководство представляваше инфраструктурата на съпротивата и те като американците се противопоставяха на Саддам Хюсеин. Но общият враг не гарантираше разбирателство; американските подразделения трябваше да се доказват ден след ден в полеви условия.
Скоро след пристигането си Шоу и един от хората му тръгнаха от лагера към област, контролирана от партизаните Пеш Мерга, за среща с други бежанци. Водачът им ги водеше по шестнайсеткилометров маршрут от турската граница, покрай добре въоръжени партизански патрули, докато стигнаха до лагер сред развалините на едно село — унищожено през 80-те години при атака с използване на нервнопаралитичен газ и дефолианти, които ликвидирали цъфтящите някога овощни градини.
Сега там живееха около петстотин до осемстотин души. Партизаните използваха мястото за почивка и снабдяване с припаси на войските, сражаващи се още по на юг.
— Всичко бе организирано — спомня си Шоу. — Местата на отделните семейства бяха отделени. Имаше определено място за събрания на цялото село под един разпънат парашутен купол и навсякъде се виждаха купчини оръжия и провизии.