Не е такъв случаят с практикуващите нетрадиционна война. Войниците от специалните части трябва да съзнават както политическото значение на военните си действия, така и военното значение на политическите действия — фактически те трябва да разбират, че всичко, което правят или казват, може да повлияе на хората, сред които са изпратени за помощ и ръководство. Успехът се крие далеч отвъд постигането на военните цели.
Ето защо психологическите операции и гражданските въпроси8 са били винаги част от инструментариума на специалните военни действия. Това е и причината, поради която гъвкавостта, изобретателността и политическата грамотност бяха толкова важни за Джак Синглауб, Арън Банк и останалите джедбърги. Накрая, това е и причината, поради която правителствата започнаха да откриват все по-разнообразни приложения на военните части, които притежават тези и свързани с тях възможности. Те са прецизни инструменти, докато танковете, артилерията и другите главни бойни оръжия в сравнение с тях са груби — макар и много по-могъщи.
Казано по друг начин, специалните операции се провеждат срещу стратегически и оперативни мишени, които не могат да бъдат атакувани по никакъв друг начин. Една стратегическа и оперативна мишена обикновено има нещо общо с центъра на тежестта на някой враг (още един термин на Клаузевиц), като този център на тежестта може да бъде физически, психологически или икономически. Ако традиционните оръжия не могат да се справят с него… то специалните операции са в състояние да го сторят.
Когато дадена държава открие, че периодично има нужда от такъв вид военни сили, тогава тя ги отделя в части за специални операции. По време на Втората световна война например британците знаеха, че никога няма да се справят в пряко противоборство с германските армии. Техните части за специални операции бяха предназначени да им осигурят поддръжка, която можеше да изравни силите.
Обратно, германците не институционализираха специалните операции и причината за това си остава мистериозна. Не по-малко мистериозен е фактът, че когато армиите им бяха победени, те не организираха партизанска съпротива срещу съюзническата окупация на страната им. Въпреки че притежаваха значителен опит с партизаните в СССР, Франция, Югославия, Гърция и другаде и бяха изпитали на гърба си как партизаните могат да нанасят загуби на окупационната сила, самите германци не организираха такава съпротива.
Това е особено озадачаващо, защото акциите на германските командоси бяха сред най-смелите и изобретателните, извършвани някога. През 1940 г. например крепостта Ебен Емаел в Южна Белгия при пресичането на река Маас с канала Алберт беше най-укрепената крепост в Европа — с тежко въоръжени оръдейни надземни кули, като останалото въоръжение се намираше в подземни галерии и бе защитавано от 1 200 души. Укрепената линия „Мажино“ не можеше да се сравнява с нея. Ако германците искаха да атакуват на запад към пристанищата на канала или на изток към Франция, те трябваше да преодолеят Ебен Емаел.
След шест месеца обучение с безмоторни самолети, както и с макет на самата крепост, осем германски инженери командоси, под ръководството на един сержант, кацнаха на покрива на Ебен Емаел с девет безмоторни самолета и започнаха внимателно организирана атака — отличаваща се с първата употреба на специални експлозиви във война, — в резултат на която след трийсет часа плениха непревземаемата крепост. Специалните експлозиви са създадени за пробиване на брони и сега широко се използват при всички видове противотанкови и други дълбоко проникващи оръжия.
Но след приключването на операцията командосите инженери се върнаха във военната машина на Вермахта. Германците не виждаха периодична нужда от поддържане на постоянна способност за специални операции.
През 1943 г. след нахлуването на съюзниците в Италия италианците свалиха Мусолини от власт и го изпратиха в изгнание под засилена охрана в изолиран хотел на върха на планина, където се смяташе, че никаква сила не може да го спаси. До мястото се стигаше само с планински кабинков лифт. Но на 13-ти септември друга безразсъдно смела група германски командоси с безмоторни самолети, командвана от един от най-великите командири на специални части, австриеца Ото Скорцени, кацна на 90 метра от хотела, справи се с пазачите карабинери, повика малък самолет „Физелер-Сторч“ и измъкна с него дучето.
След това командосите се завърнаха в редовните си армейски части.
Наникъде
От 1946 до 1951 г. армията продължи да проявява интерес към създаването на капацитет за водене на нетрадиционна война и извърши множество научни изследвания, но на практика не се случи нищо конкретно. Тъй като съществуваше прецедентът с рейнджърите, едно от изследванията разглеждаше възможността за създаване на група рейнджъри, която да изпълнява както подобни на джедбъргските тренировъчни и обучаващи мисии, така и бързи, изненадващи атаки в тила на врага от рейнджърски тип. Друго изследване предложи създаването на военна сила за специални операции, като се използват войници бежанци от сателитните на Съветския съюз страни в Източна Европа, мнозина от които притежаваха богат опит за водене на нетрадиционна война срещу нацистите. Тези мъже можеха да бъдат привлечени съгласно условията на закона „Лодж“, който позволяваше на чужденци да служат във военните части на Съединените щати и след две години да получат американско поданство. Това щеше да бъде един вид американски чуждестранен легион от специални части.
8
По едно време гражданските въпроси се смятаха за придатък към военната полиция — полезни след приключване на битката и възстановяване на реда. След война е необходимо нещо повече от полицейска защита. По-късно се изясни, че гражданските въпроси могат да бъдат полезни по време на конфликт (Карл Стайнър използваше ресурсите си в гражданските въпроси с голям успех по време на нахлуването в Панама) или дори преди започването на конфликта за неговото предотвратяване. — Бел.авт.