Друга платформа показа как езиковото и културното обучение на войниците от А-отделението им позволяваше да обучават и помагат на местните сили. Трета демонстрира как гражданските действия на специалните сили (като медицинска помощ) допълват техните бойни функции, ползват обикновените хора, които иначе могат да помагат на противника, и по такъв начин привличат местното население на наша страна.
Трети демонстрираха психологическите и свързочните умения на специалните сили — чрез радиопредавания, високоговорители в селата или позиви. В този ден хиляди такива листовки паднаха от небето, за да подсилят впечатлението. Други показаха по-традиционни специални операции — като обучение на приятелски партизани за действия срещу вражески конвои и продоволствени депа дълбоко в територията на противника.
Представянето имаше успех.
Малко след това дойде одобрението на президента за много по-големи специални сили — повече групи, повече хора и много повече пари.
Този растеж си имаше своята цена. „Голямата“ армия не обичаше специалните сили и благословията на президента не промени нещата. Преди Бил Ярбъро да поеме командването, специалните сили бяха малобройни и маргинализирани, макар и евентуално полезни при продължителен конфликт. Личният състав на специалните сили не можеше да очаква дълга армейска кариера или бързо повишение. Отиването в тези войски се смяташе за влизане в задънена улица.
Голяма част от ръководството на армията в Пентагона щеше да бъде доволно, ако специалните сили си останеха такива.
Преди посещението на Кенеди Бил Ярбъро разбра съвсем ясно това от неколцина приятелски и доброжелателно настроени началници. Например командирът на XVIII военновъздушен корпус, генерал с три звезди, му каза:
— Ти току-що получи звездата на пагона си, Бил, но ще бъда откровен с теб. Опитваш се да постигнеш нещо, което никой особено не харесва и няма да приеме, освен ако президентът твърдо не го одобри. Подчертавам, че трябва да го одобри твърдо, защото в противен случай тези хора тук в Пентагона няма да те оставят на мира.
От друга страна, ще бъде погрешно отношението на „голямата“ армия да се представя като напълно обструкционистко.
Когато Бил Ярбъро пое командването на Центъра за специални военни действия11 през 1961 г., една от първите заповеди към подчинените му беше да разработят философията, която щеше да оформи центъра в съответствие с целите на президента Кенеди — сложна задача, затруднявана още повече от неспособността на „голямата“ армия да разбере проблемите, които Кенеди се опитваше да разреши. Все пак важни елементи в армията наистина се постараха сериозно да изпълнят желанията на президента в борбата срещу партизанските движения.
Например беше създадена Дирекция за специални бойни действия в рамките на кабинета на заместник-началник щаба на армията за военните операции. През януари 1961 г. тази дирекция откри първите курсове по обучение в борба срещу партизани в Школата за специални военни действия.
После, в началото на 1962 г., съвет от тринайсет генерали, председателстван от генерал Хамилтън Хаузи, се събра в Центъра за специални военни действия. Съветът „Хаузи“ препоръча всички армейски офицери от полковник до генерал с четири звезди, както и всички армейски подразделения в Съединените щати, да бъдат запознати и обучени в борбата срещу партизани. Съветът препоръча и удвояване на числеността на специалните сили от 2 300 на 4 600 души. До средата на 1968 г. този брой беше увеличен до осем групи специални сили с повече от 9 000 души личен състав.
Представянето, което Ярбъро и Клифтън организираха за президента през онзи октомврийски ден, беше всъщност кулминацията на три взаимосвързани, но не (по онова време) напълно признати или приемани армейски части.
Първо — и той не знаеше това, — Бил Ярбъро бе избран лично от Кенеди за командир на специалните сили с помощта и съвета на Тед Клифтън. Президентът уведоми началник-щаба на сухопътните сили, че държи на Ярбъро, и така той получи назначението си. Този знак на предпочитание неизбежно възмути „тези хора тук в Пентагона“, които бяха свикнали сами да определят кой къде трябва да отиде. Когато президентът им отне тази власт, това не им хареса, което означаваше, че Ярбъро започва с удари срещу самия себе си.
Второ, Бил Ярбъро знаеше, че специалните сили са единствената военна концепция на Съединените щати, ориентирана към „новата форма на военни действия“, която тревожеше толкова много президента, но същевременно съзнаваше колко трудно ще е сухопътните сили да бъдат убедени във валидността на тази концепция без помощта на Кенеди. Сухопътните сили продължаваха да следват стратегията от Втората световна война — война на масирана огнева мощ и войски — в продължение на десетилетия след спечелването на войната. Това означаваше, че Ярбъро трябва да се съобразява с посоката на вятъра, за да изгради и утвърди специалните сили. Трябваше да убеди президента и американската общественост. Тед Клифтън съзнаваше добре това, когато предложи Ярбъро на Кенеди, защото Ярбъро беше майстор в организацията и рекламата — „шоубизнесмен“ за своите приятели. Той бе подходящият човек за тази работа.
11
На 10-ти декември 1955 г. Центърът за психологическа война на бригаден генерал Маклуър се превърна в Център и училище за специални военни действия. — Бел.авт.