След като напусна Англия, Ярбъро се записа във Военния колеж на сухопътните сили и след дипломирането си остана там две години като преподавател. През този период той направи изследване на различните форми, които бъдещите войни могат да приемат, включително партизанската война. Във връзка с това изследване той посети специалните сили във Форт Браг, тогава под командването на подполковник Едсън Д. Раф, друг представител на първите парашутисти и ветеран от нахлуването в северна Африка през 1942 година. В щаба на специалните сили запознаха Ярбъро като изтъкнат гост с тяхната мисия и способности, но въпреки ентусиазма на Раф той не се впечатли особено от видяното: заключи, че по време на голяма война специалните сили могат да окажат известно влияние върху партизаните и да ги ориентират към нашата кауза, но това ще бъде от второстепенно значение.
През 1956 г. го изпратиха в Камбоджа като заместник-командир на Групата за военна помощ, където прекара много време на учения с камбоджанските войски — още едно полезно преживяване (той обичаше Камбоджа). Беше впечатлен преди всичко от физическите трудности при воденето на традиционна война в тази среда и от способността на камбоджанските войници да съществуват и виреят въпреки тях в нея.
Той разказва за това:
През 1956 г. двамата с генерал Чиколела служехме в Група за военна помощ (ГВП), пътувахме няколко пъти до източните провинции. Веднъж изминахме цялото разстояние от Пном Пен до Бан Ме Туот по един път, построен от французите, обрасъл с дива растителност. Още се виждаха ръждясали останки от войната и в граничните райони силите на двете страни (комунисти и антикомунисти) се бяха срещнали и отдръпнали, защото нямаше признаци за военни действия по границата между Камбоджа и Виетнам; но когато човек навлезеше във Виетнам, виждаше укрепления срещу най-вероятните подходи.
Пътуването из тези две провинции беше много трудно, особено в дъждовния сезон. При едно от пътувания ни заваляха поройни дъждове.
Придружаваше ни малка група камбоджанци, камион с товароподемност три четвърти тон, два джипа и едно ремарке. Мракът бързо се спусна, както става в тропиците, и пътят, по който се движехме, започна да изчезва под водата. От двете ни страни имаше само равнини и започнах да се отчайвам. Не само бе възможно да се удавим, но и можехме да джапаме наоколо из този наводнен и еднообразен пейзаж, докато съвсем се загубим, което също не беше приемливо.
Как трябваше да постъпим?
Точно преди да изчезнат последните остатъци светлина, открихме малка могила — малък хълм — и замъкнахме оборудването си върху него, докато дъждът продължаваше да се излива отгоре ни. После разположихме спалните си чували под каквото прикритие успяхме да намерим и се опитахме малко да отдъхнем. Щяхме да видим на сутринта какво друго можем да предприемем.
Около три часа през нощта чухме звуци в посоката, от която бяхме дошли. Скоро зърнахме мигаща светлина през дъжда — мятащата се светлина на фенерче — и звуците на керван мулета, който наближаваше по пътя.
След около половин час се появи мокър до кости млад камбоджански лейтенант, който козирува и попита:
— Мога ли да ви помогна?
Ние отговорихме:
— Добре, кой си ти? Къде отиваш? Как стигна дотук?
— Отиваме до граничния пост на границата — отговори той — и просто се придвижваме през калта.
— Но как го правите?
Той ни показа.
Използваха лебедка, закачена за предната броня на камион с товароподемност три четвърти тон. Закачваха въжето на дърво и се изтегляха напред около осем или девет метра. И след това повтаряха процедурата. Бяха изминали целия път дотук по този начин.
— Ще спрете ли тук за нощта? — поинтересувахме се ние. — Или докато дъждът спре?
— О, не, напред по пътя има много по-добро високо място. Ще се изкачим дотам. — И след това каза: — Можем ли да ви теглим с нас?
— Не, ще изчакаме да се съмне — отговорих аз.
Продължихме на разсъмване. Водата малко бе спаднала и можеше да се види къде отиваме.
След около шестнайсет километра стигнахме до лагера, в който камбоджанският лейтенант вече бе разположил имуществото на командния си пост. Офицерите вече бяха съблекли униформите си и ги бяха сменили с техните „сампот“ — дреха от плат, който се увива около тялото — и войниците ординарци ги обслужваха. В тази среда те се чувстваха напълно у дома си… наистина добра джунгла и добри граничари.