Ришар Канал
Вой
Обичах цвета на дълбоката влажна земя, този неин кафеникав оттенък, който в лошо време избиваше в пръстта отгоре. Обичах нейния мек и нежен вик, когато вечно спящите я насилваха, обичах тази експлозия на буци и пръст — прелюдия към изригването. Сега, когато таванът ми е от дъбови дъски, когато крайниците ми се разлагат и нацепват от студа, колкото и да вия, земята повече не ми се подчинява. Слязох само на няколко крачки във вечния мрак, но това бе достатъчно, за да угасне моята сила. Другият свят ме погълна — онзи на стазиса1, на очакването; на онзи свят, в който Виещите повече не можеха да говорят. Кой щеше да ме повика, за да видя отново кафеникавите сияния на фонтана, бликнал изпод мраморните кръстове?
Моята история ли? О, това е историята на всички хлапенца, които един ден забелязват, че притежават някаква вродена дарба или просто някаква майстория, каквато техните приятелчета нямат, а и не могат дори да ги имитират: език, който се преобръща наопаки; ухо, което се свива като акордеон; пръст с изключително меки стави, издържащ на всякакви прегъвания. Искате ли да си спомня?
Есента си отиваше, сива и влажна. Утрото пълнеше селото с млечна светлина, изпълнена с мъгла и меланхолия. Влачех след себе си дванадесет години досада, прекарани в едно семейство, в което нямаше никакви проблеми, в някакво градче с безусловно минало и безразлични истории. Цялото ми детство беше преминало в сянката на градската кула и във вяли разговори с останалите хлапета от махалата. И може би щях да живея по-добре в това сиво никакво ежедневие, ако един ден дълбоко в себе си не бях усетил някакво зловещо и опасно вибриране, чиито причини и следствия въобще не можех да овладея.
То стопляше вътрешностите ми, озаряваше съзнанието ми, сякаш истински фойерверк. Черен. Без него, без обещанията му, които ме подхранваха, аз със сигурност щях да потъна в забрава, да се обгърна в сивота както всички останали зомби от градчето. Но в един момент долових, почувствувах, че съм приемник на някаква клокочеща в мен сила и с мъчително напрежение очаквах блажения миг, в който щеше да прескочи искрата и да се освободя от нея. За голямо разочарование на моите родители аз направо поглъщах евтина, лека литература, от онази, която нямаше право на глас в училищата; която беше отритната от висшите учебни заведения и литературните академии. Такава литература, каквато хората тихомълком отхвърляха. Аз обаче се разхождах из мрачните светове на Ууд, на Фразета, на Джони Крейг, на Греъм Ингълс, бях воден за ръчичка от Пазача на Гробищата или от Вещицата. Потъвайки в четене на тези кошмари, изписани с черно мастило, аз чувствувах как ме изпълва някаква необичайна душевна хармония. Все едно, че принадлежах аз самият на този свят, в който с всяка измината страница Смъртта все повече се разголваше.
Тогава, именно, за да изоставя „Крийпи“ и „Вампирела“2
(бел. скан. — тук нещо е оплескано от издателството при печата, вероятно е пропусната страница и нищо не мога да направя, за да го оправя)
почти като антрацит. Въпреки сивотата на козината му, за мен то беше някакъв слънчев лъч, едно великолепно игриво създание, в което аз веднага се влюбих. От този момент нататък, двамата с него се гмуркахме в историите за мъртъвци и възкръснали. Горещият му дъх в тила ми, лапичките му на раменете ми и светлината на нощната лампа. Филу се оказа предвестник, беше като някакъв Месия. Защо именно той трябваше да умре, за да забележа това? Есента напредваше, унила и влажна. Потънал в кучешките си забавления, Филу подтичваше край тротоара — от миризма на миризма като на всяко място се спираше и джафкаше. Радвах се на неговата необуздана енергия, на игривите пламъчета, проблясващи в дъното на очите му. Тези умни очи, които топлеха моето сърце. Сякаш селото се оживяваше от това младо и пъргаво тяло, запалващо искрици наслада по ъглите на тъжните, сиви улици. Скоро щеше да завали. Натъжената природа щеше да заплаче, чувстваше се по тихия шепот на последните ясенови листа. Никога не се бях замислял, че трябва да вържа Филу с каишка. Ние не живеехме в така наречените „градски зони“, където колите постоянно се преследваха по улиците. Забелязах камионетката в последния момент, Филу не я видя никога. Какво беше почувствал? Някаква огромна маса, която прерязва краката, убива зрението, лудостта да живееш. Появи се от една глуха уличка точно в момента, в който Филу се беше обърнал, за да ме изчака с усмивка на кучешката си муцунка. Когато умря, очите му се бяха втренчили в моите, а отвътре в мен като че ли прокънтя струна.
Жестоката броня, която удря главата; кървавата точица върху черния метал-огледало; колелото, което премаза и буквално пресова остатъците от тялото; трескаво тръпнещите като че ли наелектризирани лапички, дращещи така близката нощ; и това хрущене на пречупени кости, което боботещият мотор като че ли искаше да заглуши, за да смекчи болката. Биех с юмруци по каросерията, мислех си, че моите удари можеха да възкресят жалките кървави останки на кучето под шасито. Кървава орхидея, която лека-полека разцъфтяваше върху макадамовата настилка — единственият полъх на нежност и цвят на километри наоколо. Зад прозореца — уплашеното лице на шофьора, панери, препълнени с дъхав, препечен златистожълт хляб: това беше един съвсем друг свят, сгърчващ се през прозорчето под яростта на едно малко дете.
1
стазис — /мед./ — застой на циркулиращата органична течност /като на кръвта и др./ бел. прев.