Когато дланите ми се разцепиха отвсякъде, аз се свлякох на колене и го взех в ръцете си. Тялото на едно мъртво куче въобще не прилича на нищо — потича отвсякъде, прегъва се, не иска повече да се задържи. Нещо съвсем малко безвъзвратно беше изчезнало и все пак, погледът му беше запазил цялата своя настойчивост и живост, ноздрите му блеснаха. Отнесох го вкъщи, макар че с всяка крачка дъхът му секваше.
Изчаках вечерта, затворен в моята стая с Филу. На вечеря, докосван от време на време от отчаяните погледи на мама, аз се държах като слепец — без да се интересувам от никого, — гледах само голямата картонена кутия, оставена до камината. За да дойде по-бързо забравата, аз трябваше да залича мъката у себе си, да я затворя в кутията, да отида и да я заровя на някакво място, далече от хорските погледи. Господи! Колко кучета, колко котараци, колко хамстери и канарчета са приютявали тези мръсни картонени кутии от стари обувки, превърнали се в ковчези на нищетата, на бедността, на животинското. И ако се разрови всяка педя от градината, колко пращящи и ронливи скелетчета можеха да се открият?
Аз не вярвам в Бога. Аз вярвам в гробищата, в тези огромни места и пространства, където са мъртвите, тези места, където сред четирите олющени и напукани стени, отвъд скърцащите железни решетки, е заровено човешкото щастие. Когато взех сивата картонена кутия, татко постави ръка на рамото ми. Тази негова ръка с широка и силна длан, нашепваща ми за смелост, за верска общност между всички живи същества, за тази проклета раздяла завинаги с някой и нещо, на която човек е обречен още от самото си раждане; за себеотричане; нашепваше ми за фатализъм, несъмнено. Но аз приех само смелостта.
Тялото беше прекалено голямо за кутията, навярно бях натиснал малко повече и картонът се разкъса. През една от цепнатините се подаваше тъмносиво кичурче. Сплеснато, кораво, без никакъв блясък. Взех чувала за въглища, напъхах пакета сред черната пепел и излязох навън под луната. В жълтеникавия куб на кухнята два силуета, притиснати един до друг, наблюдаваха моето заминаване. Сребристите лъчи на луната и белезникавата като слонова кост светлина, разливаща се от луминесцентните лампи на завода, раздробяваха фигурите им в неясни, призрачни късчета мъка и безпокойство.
Аз имах среща с Пазача на Криптата. Гробищата малко наподобяват на изобретателната игра на светлини и сенки, опорочена от анимационните филмчета. Най-напред, те са изпълнени с някаква спотаена тишина, сътворена от милиони дихания и едва доловими шумове; след това с някаква анемична, почти болезнена миризма, която като че ли се процежда от грапавите стволове на кипарисите. Аз все още никога не бях пристъпвал прага на гробище, предпочитах силата на въображението пред тази на действителността.
В самия край на градската кула, сам сянка сред черните сенки, часовникът удари девет. Въжените ремъци на чувала засилваха болката в дланите. Някакво почти религиозно въодушевление ме тласкаше сред безмълвните гробове. Тялото, полюляващо се на височината на коленете, постепенно щеше да се намести, да заеме място — своето място, — сред шахматно разположените редици гробове. То все още не беше Месията, но не беше и другарчето ми в игрите.
Болката — този жесток свидетел на тревожните страхове, — започваше да припламва по проядените върхове на кръстовете, по каменните, покрити с мъх ангелчета; чувствах я как нараства, сякаш беше заплаха от лавина, надвиснала от лазурното небе. Приемник на страсти и чувства, моето тяло поемаше ударите без да трепне, но паметта ми не изпускаше нищо.
Избрах един отдалечен ъгъл — равно място, запазено за бъдещи мъртъвци. Лопатата изскърца, когато опря в чакъла. След няколко напъна с рамото, издълбах достатъчно дълбока дупка. Някакъв наранен корен проливаше бяла кръв като мляко, която по странен начин блестеше на лунната светлина. В момента, в който бръкнах с ръка в чувала, изведнъж се уплаших, че Филу може да ме захапе. Беше съвсем глупаво да си помисля нещо такова, все пак изтърколих картонената кутия в ямата.