Преди да хвърля първата лопата пръст върху безформения картон, си зададох въпроса: „Какво щеше да стане с него? Дали беше престанал да мисли след сблъсъка? Можеше ли да си представи, че отсега нататък котките на съседите щяха да заживеят в мир, че великденчетата ще се веят на вятъра в градината, необезпокоявани от неговите лапички? Осъзнаваше ли за сътресението, което неговото изчезване бе породило?“
Струва ми се, че се отнасях с него като егоист, след като можех да се отдам дотолкова на самотата. Гледах като хипнотизиран тъмния кичур, който тръпнеше през дупката при повеите на вятъра. И неочаквано си дадох сметка, че Филу спеше, изпълнен с омраза и напрегнато очакване. Една капчица се отрони с глух стон върху импровизирания саван. Нима плачех? Не, не бях аз, беше небето. Набързо засипах картонената кутия. Още си спомням как тежестта на пръстта огъна картона, очерта контурите на изпънатото, безжизнено тяло. Когато привърших моето дело на гробар, косите ми бяха целите мокри. Не съществуваше нищо друго, освен земята — неподвижна, безжизнена, върху която дъждът очертаваше миниатюрни кратери. Водата поглъщаше миризмите. Представих си как се пръсвам сред цялото това небитие. Бездната на отсъствието, в която се устремяват всички спомени, този безпощаден маелстрьом, който терзае мъчително болката, за да може тя да изреве своето съществувание. Аз виех, аз вече бях ВИЕЩ. Дванадесет години отчаяние аз бях таил, аз бях подготвял моето призвание. После Месията ме бе срещнал и ето, сега аз виех.
Не се учудих, когато земята се процепи като грозно разтворен корем. Под дъжда се подаде парченце разкъсан картон, после някаква сива сянка, обхваната от трескава лудост разхвърля няколко своенравни буци пръст. Нокти, мръсни лапи, труп и най-сетне муцуната. Филу се завръщаше.
Наблюдавах го докато се отърсваше от късовете пресована хартия, докато чистеше козината си, зацапана в червено и черно. Беше се променил. Усмивката му беше изличена, в меките му зеници святкаха мълнии, зъбите му се бяха налели с омраза. Изръмжа зловещо, когато посегнах към гърба му да го погаля. Той не беше възкръснал заради мен, за да играе в полето и за да гони котките. Накуцвайки се отдалечи към портала. Тази вечер аз нищо не разбрах, разбрах само това, че един виещ не може да бъде нищо друго, освен истински самотен. Останалото може да се предвиди. В махалата нямаше хляб цели три дена, докато се открие заместник на хлебаря, намерен с разкъсано гърло до своята пещ. По многобройните драскотини, раздрали тялото му, полицаите бяха открили следи от влажна земя. Ново куче се появи в къщата ни. Какво си мислеха възрастните? Че кучето може да се сменя като колите? Веднага намразих неговата миловидност, неговото покорство, неговата спокойна натура. Когато баща ми видя, че го мъча и изтезавам, реши да го махне. Моята нова сила гризеше мозъка и вътрешностите ми. Внезапен пристъп на бяс и аз бързо разпалвах огромен огън в дъното на градината като го подклаждах със стари списания. Комикси, които ме караха да настръхвам. Аутодафето въобще не облекчи натиска, надигащ се в главата ми. Бях обречен да вия като онези стари клоуни, чието измъчено лице, повтарящо всички мимики от техните златни години, предизвикваше състрадание. Кошмарите се явяваха все по-начесто, превръщайки нощите ми в мъчения. И постоянно повтарящ се — погледът на Филу, — такъв, какъвто го бях видял на излизане от гроба. Някаква смес от обожание и омраза, причиняващи болка. Той не беше възкръснал, не се беше завърнал от любов към мене, той се бе върнал за отмъщение. Силата на любовта не бе нищо друго, освен хубава приказка, силата на отмъщението — тъжна действителност.
Две седмици по-късно аз отново ходех по белите алеи на гробището. Ветровита нощ. Продължителният вой клокочеше в мен. Не можех повече да се съпротивявам, имах чувството, че ще експлодирам и че ако не разтворя челюсти, вътрешностите ми щяха да бликнат под силата на дразнещия, набъбнал тласък.
Въображението ми изпълваше с живот гробището, гъмжащо от спящи с кръстосани на гърдите ръце, изцъклили очни ями, готови да изригнат при най-малкия мой зов, да тръгнат по пътя на отмъщението и отчаянието, жадни за възмездие, съзиращо се в ъгълчетата на злобните им усмивки. Спуснах се към някаква постройка от зелен камък, напомняща на гръко-римски мавзолей. Трябваше да изхрача моето проклятие. После отстъпих, вече бях почнал да съжалявам, че съм се поддал на този прокълнат напън. Брулена от силния вятър, гробницата остана горда и непреклонна. Така разбрах, че някои от мъртвите наистина почиват в мир.