Уви, това поражение не утеши нито черния звяр, ръмжащ и готов да изскочи от гърлото ми, нито пък успокои съвестта ми. Отправих се към парцела с непретенциозни гробници: обикновени надгробни камъни, заобиколени от двете страни с глухарчета; дървени кръстове, нащърбени и смазани от бурите и времето; или в най-лошия случай — просто някакви подутини над земята, едва-едва различими. У бедните назрява жестока ненавист, така ли е? Човек навярно наистина е озлобен, когато умира, смазан от десетилетия черна, неблагодарна работа на богатите. Първият гроб не отговори на моя зов, вторият също. С разкървавено гърло аз виех вече десет, двадесет пъти. За мое най-голямо отчаяние, бедните умираха щастливи като богатите. Напоен с влага, северният вятър ми се присмиваше ту във върбите, ту в кипарисите — контрапункт на моите задушаващи се викове. В далечината премина някаква мотриса — дълга, златна лента по железопътния насип. Успявах да докосна само застиналото очакване на съседските кучета, треперещи зад стоборите и вратите, но и те бяха твърде уплашени, за да се превърнат във вой. Отвъд бариерата на облаците, дочувах песента на звездите. Някакво необичайно усещане завладяваше моите чувства. Аз се отварях за живия свят, за да проникна в онзи на мълчанието, на забравата. Използващи хитро тревите, сияния шептяха в ушите ми — тези прозрачни същества на земята, великите гробокопачи на Вечността, родени от неусетното сливане на всичко астрално. Някакъв пръст от дим ме докосна по рамото. Тръгнах напред. Този водач нямаше никакъв свян пред труповете; заставяше ме да мачкам парцелите пръст, очертани с безжизнени хризантеми. Стари, обезцветени картини не даваха покой на моите спомени: крак, проникващ през хумуса, за да разбие прогнилия ковчег; обезкръвена, костелива ръка, сграбчваща частица от луната, за да приклещи глезена-осквернител. За щастие, аз все още не знаех — Виещият нямаше за какво да се страхува от своите пациенти.
Димът се разсея пред мраморна плоча, украсена с порцеланова роза. Тук някой ме чакаше. Имах време да разчета надписа.
За миг името затрептя в гънките на паметта ми. Чаплин?… Не. Ах, да, скитникът, намерен убит край гората на Ланзей! Бях сигурен, че този тук мечтаеше да се изтръгне. Щях да го освободя за една нощ. Започвах да се ограничавам в ролята си на Виещ, но този тук, отдолу, не беше от тези, които не ми харесваха. Върховен съдия, праведник с всички пълномощия, аз разтварях пред нещастниците вратите на Ада. Аз предизвиквах смъртта, не друг, а аз — момченцето на дванайсет годинки, узряло под черните слънца на книжните чудовища.
Разликата между едно куче, което току-що е умряло, и един човек, погребан преди пет месеца, е ужасът на плътта, погълната от времето. Скитникът отвърна на моя повик. Надгробният надпис се олюля под гърчовете на възропталата почва, мазната земя се надигна и изложи на показ своите тайнствени вътрешности, натъпкани с влага и нощ. Съвсем ясно чух шума от разбити дъски, преди още челюстите от бяло дърво да разцепят буците. Силата на вечноспящите е жестока. Достатъчно е само един път Виещият да ги повика и нищо не може да им се противопостави. Съществува единствено отмъщението. Страхът ме преряза в прасците и аз се строполих върху черупките по алеята. Светлините от стоманолеярния завод спокойно осветяваха сцената в някакво хлорирано, жълтеникаво хало и превръщаха приклекналите сенки на кръстовете в също толкова шпаги, пронизващи покоя на святото място. И сред този неизвестен декор, един от малкото, които не се бяха променили още от зората на християнството, възкръсването започваше да прилича на антична трагедия; а моята душа лека-полека се трогваше от изящната красота на това противоестествено събуждане.
И въпреки всичко, външният вид на спящия и миризмата, лъхаща от раздърпаното му тяло, ме превиха на две и аз повърнах. Без да има очи, той ме гледаше. Без да има уста, той бълваше в лицето ми онази двулична смесица от благодарности и проклятия, която вече се бях изненадал да чуя от муцунката на Филу. На входа на гробището той се обърна — синът на желязото и сърмените, разпарцалени платове, едно разложено плашило, нанизало в ноктите си моите последни детски мечти. Детството ми агонизираше край празната яма, която смъртта току-що бе изоставила под линеещата светлина на доменните пещи. Кълна се, че той ме поздрави. Така, както един капитан поздравява своя кораб, повлечен към дълбините на бездната.
Аз станах техен баща. Баща на тези демони, изпълнени с неприятни спомени и злоба, които земята като майка отглеждаше в утробата си. Моят вой създаваше нов живот, раждаше ново начало. Ако ми бяха предоставили право на избор, нямаше да вия. Знаейки, обаче, че в самия край на техните съдби царства някой убиец, аз си измислях извинения, за да не може гласът ми да унищожи собственото ми тяло. Ах, какви усилия е да останеш безмълвен до болка! Колко пъти трябваше да отказвам да се разтворя?