Тогава се разтичах през земята на мъртвите, отстъпена им за вечни времена: от цитадела от варовиков камък, до сиви, безлични гробове; от неосветени костници, до обикновени ровове, просто издълбани в самото подножие на хълмовете. Заслепен, аз следвах указанията на пръста от дим, вече не виждах как годините се изнизват в хода на времето, как зрялата възраст поглъща юношеството, как старостта се извисява на хоризонта; силата ми прикриваше бръчките, превръщаше илюзиите за някаква едва зачената наслада в минало, оставащо зад мене. Възрастта ме застигна случайно, сякаш бях някой нов Лазар. Кипарисите ми се сториха недоволни и мърморещи, земята по-малко богата, мраморът прекалено вледенен, а гробищата — скучни и монотонни. Изгубих вярата. Виех, без да съм убеден, бях станал просто един обикновен чиновник на възкресяването. В погледа на моите деца радостта се стопи, различавах единствено злоба и яд. Дали същите усещаха тази коварна изтощеност, която пресичаше в основата на тяхното призвание?
Изключителен парадокс — въпреки отпускането на мускулите, тялото ми бе започнало да се съпротивява на воя. Може би щях да стана ням или безчувствен към болката?… Случваше се да издържа цял месец, преди да се върна отново в земите на вечния сън. И макар че паметта ми изцяло беше задръстена с видения на залитащи трупове, аз все пак успявах да дишам като човек. С годините ме завладяваше някаква приятна безпаметност. Понякога викът се блъскаше в стените на моята душа, стенеща и нуждаеща се от живот — простреляна чайка, затворница на своите собствени желания и воля.
Някъде навярно бяха решили, че артистът не отговаря вече на наложената схема. Беше в края на зимата. Взех влака за градчето, което ме беше дарило с живот: подтик, не приличащ на нищо от онова, което знаех до този момент. Твърд сняг се бе вкопчил в родните места и от двете страни на железопътния насип нивята се хлъзгаха в сивотата. Всичко бе бяло с тъмни протези. Мрачни и премръзнали, стоманолеярните заводи ме посрещнаха с добре дошъл със своето тежко, нескончаемо боботене.
В къщата нищо не се бе променило. Същата строга атмосфера, може би натежала още повече след смъртта на майка ми и баща ми. Прашни чаршафи, хвърлени върху фотьойлите, мебели-призраци, проскърцващи при моето приближаване. Лъскави снимки в позлатени рамки; безжизнени усмивки; дете, станало старец. Плевелите бяха погълнали градината и огромни паяци съшиваха плетеница от лабиринти между ябълковите дръвчета. Искаше ми се да имам червена боя, за да поруменя заснежените гирлянди в края на черните клони. Просто да създам някаква частичка от пролетта, да стопля настръхналото сърце на Виещия.
Запалих огън, за да посрещна нощта. Влажните дървета воняха, опушвайки хола. Тъмнината се промъкна иззад разстлалото се сиво, тихичко, неусетно, така, както единствено тя умееше да го прави, когато небесата очакваха само един знак, за да се разчепкат на парцали.
Нерешително гледах в петромаксовата лампа, когато неочаквано стоманолеярните заводи се осветиха. Металическата светлина се опря в прозореца, за да се плъзне след това по паркета. Прекалено много спомени затанцуваха в нея… Илюстрираните списания, разлиствани скришом, първите викове, дяволският поглед на Филу, измъкващ се от земята, силата…
Усещането, че съм стигнал до повратната точка, ме завладя. Моята задача свършваше тук, при своя извор. Щях да бъда свободен, повече нямаше да нося тези везни и този меч, с които ме бе натоварил малкият Месия в тъмносива козина. Два месеца, два месеца аз се бях противопоставял, бях се съпротивявал на натиска, дотолкова, че чак почувствах как дъхът му свисти през зъбите ми. По подобие на градската кула, гробището също бе предизвикало времето. Корабът, готвещ се да отплува към отвъдното, все още не бе вдигнал котва. Все така притиснато между железопътния надпис и пустеещите земи, простиращи се чак до завода, гробището излъчваше атмосфера на чистота и ведрина под белите качулки, хвърлени върху надгробните кръстове и могили. Поток от мръсни следи, проправили си улей край вадите по алеите, събираше нечии присъствия като в цъфнал букет. Светлината от завода се лепеше на кръпки по надгробните плочи в някакво мръсно, дразнещо жълто.