С бавни крачки се отправих към моята последна жертва, моя последен протеже. Нямах нужда от димния пръст, за да ме придружава. Без да знам името му, знаех къде е заровен спящият. Гранитна плоча, оформена грижливо с длето, притисната между две гробници. Нещастникът навярно не се радваше много на слънцето. Под снежните езици стърчеше корона, чиито малки шипове, сякаш позлатени пайети като че ли летяха в ореола от светлина, идваща от по-големите доменни пещи. Празна ваза с напукани бели устни. През зимата гробовете са тъжни до смърт със своите изкуствени рози и действителната си самота.
Зад вълнения шал гърлото ми се сви. Уплаха, меланхолия, съжаление. Виех така, както никога не бях вил в младостта си. Аз бях Виещият, аз разчупвах бариерата, аз преминавах границата, аз пробивах небитието, черпейки от самия извор на живота силата, с която да победя моя вечен противник.
Плочата веднага се разклати, можех да си помисля, че той бе дебнал моето идване. Пометена снежна пряспа, копринена микро лавина. Калаят на вазата се пропука в края на една от дръжките, короната се изтърколи по хълма надолу с хрущене. После, зрънца от скалата едно в друго застъргаха, стържеха, стържеха, СТЪРЖЕХА.
Някаква длан или просто някакви костни израстъци, някаква издълбана, куха глава, чиито орбити-бездни се впиха в лицето ми. Липсващи челюсти — червеите и годините си бяха свършили работата. На добър час, стари приятелю, изходът е тук, отдолу.
Защо така втренчено ме гледаш? Омразата като знаме, развяващо се над купчина от кости и кокали. Бягай, спусни се към твоето отмъщение… Аз ли, аз съм свободен, сега вече аз съм човек. Какво искаш от мене? Дръпни се назад, махни се… А-а-а-а!
Силата на вечноспящите е жестока. Пръстите му, впили се в моето гърло, аз залитах по ръба на неговото царство. Без челюсти, той ми се хилеше подигравателно и от носните кухини гейзери чернозем се забиваха в клепачите ми. Челото ми се разцепи, удряйки се в гранита, и преди да издъхна, на мръсната светлина от доменните пещи аз имах време да забележа нощвите за хляб и лопатата за преобръщане на насъщния, оставени точно до строшения ковчег. А в дъното на ковчега — прояден чувал с брашно. В нежните спирали на снега шаваха и си играеха плъхове.
Кръгът се затвори. Хлебарят си отмъщаваше. От тази нощ аз съм спящ. Нямам вече очи, но под земята няма какво да се види. Нямам вече и дробове, но за какво ли ще ми дотрябват? Обичах черните фонтани под мраморните кръстове, нерадостните усмивки на моите деца на нощта.
Кога ли ще дойде Виещият? Може ли един мъртвец да отмъсти на някого от своите братя или аз съм станал вечноспящият, този, който до края на вечността търпеливо, без да бърза ще се взира, за да прогледне в мрака?…
И все пак се радвам като си помисля, че сега, някъде, на някакво друго място, едно куче с тъмносива като антрацит козина търси своя господар, за да завие на неговото скорошно погребение.