— Името ми е познато. Чувал съм го и преди.
Доктор Мийди го наблюдаваше със странно изражение.
— Вероятно — съгласи се той. — Седеше срещу нас на вечеря — той отвори вратата към верандата. — Библиотекарка е в градската библиотека. Знае всичко за Милгейт.
Верандата тънеше в мрак. Изминаха няколко минути докато очите му свикнат с тъмнината. На старомодните кресла и паянтовата кушетка се бяха разположили няколко тъмни фигури. Едни пушеха, други просто се наслаждаваха на прохладната вечер. Верандата бе затворена от всички страни с мрежа против комари, в ъгъла самотно мъждукаше електрическа крушка.
— Мис Джеймс — рече доктор Мийди. — Това е Тед Бартън. Може би вие ще можете да му помогнете. Има няколко въпроса.
Мис Джеймс се усмихна зад широките си очила с дебели лещи.
— Приятно ми е да се запозная с вас — каза тя с мек, приятен глас. — Вие сте нов тук, нали?
Бартън приседна на облегалката на едно кресло.
— От Ню Йорк съм — отвърна той.
— Вие сте първият човек, който идва в този град от години — обади се доктор Мийди. Той издиша плътен облак дим на верандата. Огънчето на пурата присвятваше в мрака. — Пътят направо е готов да се разпадне. Никой вече не идва по него. На улицата срещаме същите, добре познати ни лица. Добре че всеки си има работа. Аз си имам болницата. Обичам да чета за нови болести, да експериментирам, да се грижа за пациентите. Имам десетина болни, които не могат без мен. От време на време взимам една акушерка от града да ми помага. Но в момента е спокойно.
— Знаете ли нещо за… бариерата? — обърна се ненадейно Бартън към мис Джеймс.
— Бариера? — намеси се доктор Мийди. — Каква бариера?
— Никога ли не сте чували за нея?
Доктор Мийди бавно поклати глава.
— Никога не съм чувал нищо подобно.
— Аз също — добави мис Джеймс. — В каква връзка?
Никой от останалите не слушаше. Наемателите дремеха, или тихичко си шепнеха помежду си. Бартън ги огледа. Мисис Трилинг, няколко непознати, Питър, Мери — дъщерята на доктор Мийди, съседи от близките къщи.
— Какво знаете за момчето на мисис Трилинг? — запита той.
Мийди изсумтя.
— Струва ми се, че е напълно здрав.
— Преглеждал ли сте го?
— Разбира се — отвърна почти обидено Мийди. — Преглеждал съм всички в този град. Будно момче е, има доста висок коефициент на интелигентност. Обича да играе сам — той се замисли и добави: — Честно казано, никога не съм обичал преждевременно развитите деца.
— Но той не се интересува от книги — възрази мис Джеймс. — Никога не е идвал в библиотеката.
Бартън обмисли чутото. След това попита:
— Какво според вас би могло да означава — „този, който е на отвъдната страна, с протегнати напред ръце“? Намирате ли някакъв смисъл в тези думи?
Мис Джеймс и доктор Мийди се погледнаха изумени.
— Звучи ми като някаква игра — промърмори доктор Мийди.
— Не — отвърна Бартън. — Това не е игра. — Беше уверен в думите си. — Както и да е. Забравете.
Мис Джеймс се наведе към него.
— Мистър Бартън, може и да греша, ала струва ми се, вие смятате че зад тези думи се крие нещо. Нещо много важно, свързано с нашето градче — Милгейт. Права ли съм?
Бартън сви устни.
— Нещо става тук. Нещо отвъд всякаква човешка логика.
— Тук? В Милгейт?
Бартън сякаш изговаряше думите с невероятна мъка.
— Трябва да разбера. Иначе просто не мога. Все някой в града трябва да знае. Не може всички да ме гледате невъзмутимо и да се държите така, сякаш нищо не се е случило! Някой в този град трябва да знае истината.
— Истината за какво?
— ЗА МЕН!
Събеседниците му се раздвижиха.
— Какво искате да кажете? — запита неуверено мис Джеймс. — Има ли някой тук, който ви познава?
— Тук има някой или нещо, което знае всичко. Знае ЗАЩО и КАК. Знае това, което аз не мога да разбера. Нещо злокобно и чуждо. А вие си седите тук и се забавлявате — той внезапно се изправи. — Съжалявам. Уморен съм. Ще се видим по-късно.
— Къде отивате? — настоя доктор Мийди.
— Горе, в стаята си. Искам да поспя.
— Вижте, Бартън. Ще ви дам няколко таблетки фенобарбитал. Ще ви помогнат да се успокоите. И ако искате, наминете утре сутринта през болницата. Ще ви прегледам. Имам чувството, че нещо страшно много ви гнети. За млад човек като вас, това не е…
— Мистър Бартън — намеси се мис Джеймс с мек, но решителен глас. — Уверявам ви, няма нищо странно в Милгейт. И аз бих искала да има. Това е най-скучният град на света. Какво ли не бих дала да се случи поне веднъж нещо интересно.