Бартън отвори уста, но така и не можа да отговори. Думите отлетяха, загубени завинаги. Защото това, което видя накара ума му да се разтвори във вакуум.
На края на верандата се появиха две мъгляви, светещи с призрачна светлина фигури. Мъж и жена, хванати ръка за ръка. Устните им се движеха, изглежда разговаряха, но не се чуваше никакъв звук. Те се отправиха безшумно към насрещната стена. Минаха само на крачка от Бартън, той видя съвсем ясно лицата им. И двамата бяха млади. Жената имаше дълга, руса коса, сплетена на плитки, остро лице, бледа и гладка кожа. Устните й бяха тънки, изящни. Мъжът до нея също имаше красиви черти.
Никой от двамата не забелязваше нито Бартън, нито останалите наематели насядали по креслата. Очите им бяха плътно затворени. Преминаха направо през креслата, кушетката и наемателите. През доктор Мийди и мис Джеймс и след това през насрещната стена. Изчезнаха така внезапно, както се бяха появили. Без никакъв звук.
— Боже мили — успя само да изговори Бартън. — Видяхте ли ги? — Никой не отговори. Дори тези наематели, които бяха млъкнали докато край тях минаваха двете светещи фигури, отново възобновиха разговорите сякаш нищо не се е случило. — Видяхте ли ги? — повтори той развълнувано.
Мис Джеймс изглеждаше изненадана.
— Разбира се — отвърна тя. — Видяхме ги всички. Почти всяка вечер минават оттук. Разхождат се. Приятна двойка, не мислите ли?
— Но… кои… какво… — Бартън запелтечи объркано.
— За първи път ли виждате Скитници? — запита го доктор Мийди с изненадан вид. — Искате да кажете, че там, откъдето идвате няма Скитници?
— Няма — отвърна Бартън. Сега вече всички го гледаха учудено. — Какво са те? Та те минаха през стената! През мебелите. През вас!
— Разбира се — отвърна скромно мис Джеймс. — Нали затова ги наричаме Скитници. Защото се скитат навсякъде. И минават през всичко. Не го ли знаехте?
— И от колко време е така? — попита Бартън.
Отговорът въобще не го изненада. По-скоро го изненада спокойствието, с което бе даден.
— Винаги е било така — отвърна мис Джеймс. — Откакто се помня.
— Струва ми се, че Скитниците са съществували винаги — съгласи се доктор Мийди и издиша голям облак дим. — Те са нещо напълно естествено. Какво странно има в тях?
5
Утрото беше топло и слънчево. Росата още не се бе изпарила. Небето се синееше, нямаше ги изгарящите лъчи. Лекият вятър полюшваше клоните на кедрите, които растяха в редица по склона зад масивната каменна сграда. Кедрите хвърляха огромна сянка, заради която на къщата й викаха „Сенчестата“.
От Сенчестата къща се виждаше целият град като на длан. Един единствен път се виеше нагоре, към равната площадка, на която бе построена къщата. Градината й бе грижливо поддържана. Имаше дървета, цветя и дълга дървена ограда, която я заграждаше от всички страни. Зад оградата се виждаха пациенти — едни седяха по пейките, други се разхождаха, някой дори се въргаляха по тревата. Около болницата цареше атмосфера на мир и спокойствие. Някъде във вътрешността й, доктор Мийди се отдаваше на любимата си работа. Сигурно седеше в кабинета си, заобиколен от купища книги, микроскопи, предметни стъкла, рентгенови снимки и реактиви.
В една малка вдлъбнатина, точно под редицата кедри се бе свила Мери. Вероятно оттук са взимали пясък, когато са строили Сенчестата къща. Ала самата къща не се виждаше от мястото където лежеше — скрита зад кедрите и купчината пръст. Долу, в три посоки се бе ширнала долината. А отвъд, нейде в мъгливата далечина се губеше островърхата планинска верига. Безмълвна и неподвижна.
— Продължавай — каза Мери. Тя сви тънките си крака и се намести по-удобно. Слушаше внимателно, стараеше се да не пропусне нито една дума.
— Беше чиста случайност — продължи пчелата. Гласът й беше тънък, едва доловим сред повея на утринния вятър, който разлистваше клоните на дърветата. Кацнала бе на едно цветче, близо до ухото на момичето. — Тъкмо оглеждахме района. Никой не забеляза откъде идва. Появи се изведнъж и ние веднага го нападнахме. Жалко че не бяхме повече, отдавна не се е отдалечавал толкова. Всъщност беше на отсамната страна на линията.
Мери потъна в мисли. Един слънчев лъч се заигра в черните й къдрици. Когато зададе следващия въпрос очите й блеснаха.