Накрая успя.
Останал без дъх, Бартън се просна на гладката повърхност. Вълни на облекчение заливаха тялото му. Измина доста време преди да събере сили за да се изправи отново. Огледа се. До камиона би трябвало да има още съвсем малко. Добере ли се до него ще си почине…
Беше все така далеч от камиона, както преди. Нито крачка по-близо. За миг се усъмни дали не се е побъркал, но после започна да разбира. Беше се върнал обратно. Трупите бяха лабиринт. Някъде по пътя бе поел в погрешна посока, встрани от камиона. Просто се бе завъртял в кръг.
По дяволите всичко това. Единственото, което искаше е да се върне при колата. Там, откъдето бе тръгнал. Купища натрупани в невероятен безпорядък трупи го ограждаха от всички страни. Божичко, как въобще е успял да стигне дотук? Краят на купчината едвам се виждаше нейде далеч, струваше му се невъзможно да се е промъкнал през тази джунгла.
Започна да пълзи назад, по пътя, по който бе дошъл. Трупите под него се клатеха заплашително. Страхът правеше движенията му нервни. Внезапно се подхлъзна и падна между две трупи. За един ужасен, заслепяващ миг той бе отдолу, напълно откъснат от светлината, в някаква сумрачна прихлупена пещера. Напъна с всички сили и една от трупите подаде. Изкатери се подивял от ужас през образувания процеп и се просна отгоре, задъхан и треперещ.
Не знаеше колко време е лежал там. Представите му бяха напълно объркани. Дойде на себе си от някакъв глас.
— Мистър Бартън! Мистър Бартън! Чуваш ли ме?
Едвам успя да вдигне глава. На пътя, зад купчината трупи стоеше Питър Трилинг. Той се усмихваше топло на Бартън, подпрял ръце на кръста, с лице огряно от ярката слънчева светлина. Не изглеждаше много разтревожен. По-скоро доволен.
— Помогни ми — изхриптя Бартън.
— Какво правиш там?
— Опитах се да премина — Бартън приседна уморено. — Как по дяволите да се върна обратно?
В този миг забеляза нещо странно. Вече не беше обед. Беше привечер. Слънцето клонеше към хоризонта, към гигантската фигура на отвъдния край на долината. Той погледна часовника. Шест и половина. Прекарал бе седем часа на трупите.
— Безсмислено е да се опитваш да се измъкнеш — укори го Питър, докато се приближаваше внимателно. — Ако те не искат да напускаш долината, не бива да правиш опити.
— Аз ВЛЯЗОХ в тази проклета долина!
— Сигурно са искали да влезеш. Но сега не искат да излезеш. Трябва да бъдеш внимателен. Можеше да се заклещиш някъде отдолу и да умреш от глад и изтощение. — Питър очевидно се забавляваше от сцената. Той се покатери ловко на първата трупа и се запровира из лабиринта към Бартън.
Бартън се изправи несигурно на крака. Страхът стегна гърлото му. За първи път бе вкусил от силите, които се разпореждаха в долината. Той пое с благодарност малката ръка на Питър и се остави да бъде изведен обратно.
Колкото и да е странно, това стана само за няколко секунди.
— Слава Богу — Бартън отърка чело и вдигна сакото си от мястото, където го бе захвърлил. С настъпване на вечерта бе захладняло. — Поне за известно време се отказвам от подобни опити.
— По-добре да се откажеш завинаги — рече Питър с тих глас.
Нещо в тона му накара Бартън да подскочи.
— Какво искаш да кажеш?
— Само това, което казах. Ти прекара там седем часа — Питър се ухили нагло насреща му. — Аз бях този, който те задържа там. Аз те завъртях във времето.
Бартън се замисли над думите му.
— Значи ти си бил? И ти ме измъкна оттам.
— Разбира се — отвърна с безгрижен глас Питър. — Аз те задържах и аз те измъкнах. Когато ми се прищя. Исках да ти покажа кой командва тук.
Настъпи дълго мълчание. Момчето продължаваше да го гледа с нагла усмивка. Очевидно бе доволно от себе си. Наистина бе свършило добра работа.
— Видях те от площадката — обясни той. — Знаех къде отиваш. Предположих, че ще направиш опит да се прехвърлиш през бариерата. — Гърдите му се повдигаха развълнувано. — Никой освен мен не може да прави това. Аз съм единственият. Само аз зная как да го направя.
— Да пукнеш дано — отговори Бартън. Той заобиколи момчето и се вмъкна в колата. Когато запали двигателя и пусна ръчната спирачка, самоуверената усмивка напусна лицето на Питър. А след като обърна колата, на нейно място вече се бе появила нервна гримаса.
— Няма ли да ме закараш обратно? — извика Питър като тичаше край вратата. Лицето му бе пребледняло. — Долу сигурно е пълно с нощни пеперуди. Става тъмно!