— Намери ли въобще тази „Сентрал“?
— Не.
Кристофър се изкикоти с тънък, писклив гласец.
— Не съм изненадан. Можех да ти кажа и да ти спестя усилията.
— Ти ми каза.
Скочът най-сетне пристигна и Кристофър го прие с благодарност.
— Хубаво нещо — отбеляза той задъхано след първата дълбока глътка. — Идваш отвън, нали?
— Позна.
— Защо дойде в Милгейт? В това малко градче. Никой вече не идва тук.
Бартън вдигна унило глава.
— Дойдох за да намеря себе си.
Неизвестно по каква причина, това се стори ужасно смешно на Кристофър. Той заля бара с високия си писклив смях и останалите посетители ги загледаха мрачно.
— Какво те измъчва? — запита разгневено Бартън. — Какво смешно има, по дяволите, във всичко това?
Кристофър направи усилие да се успокои.
— Да откриеш себе си? И намери ли нещо? Ще се познаеш ли като се намериш? Знаеш ли поне как изглеждаш? — той отново избухна в смях.
Бартън се сгърби отчаяно над чашата.
— Стига — промърмори той. — И без това си имам достатъчно ядове.
— Ядове? Какви ядове?
— Всякакви. Всякакви ядове, които се срещат по тоя проклет свят — отвърна той усещайки, че е попрехвърлил мярката с „бърбъните“. — Божичко, направо се чудя защо ли съм още жив. Първо, открих че съм умрял още като дете…
Кристофър тъжно поклати глава.
— Колко жалко.
— След това някакви мъждукащи типове преминаха през верандата.
— Скитници. Да, първия път е доста страшничко да ги види човек. Но с времето се свиква.
— След това, проклетото хлапе дето го е шубе от пчели взе, че ми показа един тип, висок петдесет мили. С електрическа крушка за глава.
Нещо се промени в държанието на Кристофър. Нещо блесна в замъглените му от пиянство очи. Той погледна внимателно Бартън.
— Така ли? И какъв беше тоя?
— Ами, най-големият тип, който съм виждал през живота си — Бартън махна пиянски с ръка. — Висок милион мили. Направо да ти изкара акъла. Целият е направен от слънчеви лъчи.
Кристофър бавно отпи.
— И какво още се случи с теб, мистър…
— Бартън. Тед Бартън. След това паднах от една трупа.
— КАКВО?
— Ходих да се търкалям с трупи — Бартън се схлупи отчаян на масата. — Цели седем часа загубих в едно езеро с трупи. Малкото нищожество ми помогна да се измъкна оттам — той избърса разплаканите си очи с опакото на ръката. — Така и не открих улица „Сентрал“. Или „Борова“. — Диво отчаяние се надигна в него. — Дявол да го вземе, та аз съм роден на улица „Борова“! Трябва да има такова място!
Кристофър го наблюдаваше мълчаливо. Той допи чашата, обърна я на плота, завъртя я замислено и след това внезапно я блъсна настрани.
— Не, ти няма да откриеш улица „Борова“ — каза той. — Нито пък „Сентрал“. Или по-точно, никога вече няма да ги откриеш.
Сякаш го пронизаха с нещо. Бартън се изправи, внезапно почувствал леден полъх сред алкохолната мъгла.
— Какво искаш да кажеш с това „никога вече“?
— Че отдавна ги няма. От много, много години. — Старецът сбърчи уморено своето покрито с бръчки чело. — Не съм чувал някой да пита за тези улици от много време. — Детински сините му очи се бяха втренчили в Бартън, сякаш се опитваха да надникнат през алкохолната мъгла и времето. — Колко странно, да чуя тези стари имена. Почти ги бях забравил вече. Знаеш ли, Бартън, тук нещо не е наред.
— Да — съгласи се възбудено Бартън. — Нещо не е наред. НО КАКВО Е ТО?
Кристофър потърка своето покрито с бръчки чело, явно опитвайки се да си събере мислите.
— Не зная. Нещо голямо. — Той се огледа страхливо наоколо. — Може и да не съм с всичкия си. Но улица „Борова“ беше много красива. Много по-хубава от „Феърмаунт“, дето е сега на нейно място. И къщите не са същите. И магазините. И никой не помни — очите му се напълниха със сълзи и той ги избърса отчаяно. — Никой освен ти и аз. Никой в целия този проклет свят. КАКВО, ПО ДЯВОЛИТЕ, ЩЕ ПРАВИМ СЕГА?
7
Бартън дишаше учестено.
— Слушай какво ще ти кажа. Стига си хленчил и слушай!
Кристофър кимна, но продължаваше да трепери.
— Да. Съжалявам, Бартън. Цялата тази история…
Бартън го сграбчи за ръката.
— Значи наистина е било така, както аз си спомням. Улица „Борова“. „Сентрал“. Старият парк. Спомените ми не са фалшиви!
Кристофър изтри очи с една мръсна носна кърпа.