Бартън се наведе и вдигна малка електрическа батерия. На пода се търкаляха отверки, клещи, няколко малки гаечни ключа, ампермер, радиолампи, кондензатори, резистори, схеми, поялник, колофон.
— И ти не можеш да прекараш в дома си ток?
— Опитвам се — Кристофър огледа с отчаяние ръцете си. — Но вече не ме бива. Не съм така ловък. Изпускам разни неща. Чупя. Забравям докъде съм стигнал. Бъркам връзките. Стъпвам по резервните части.
— Защо?
В очите на Кристофър блесна страх.
— Сигурно те не искат да го направя. Да го направя така, както е било. Трябвало е и аз да се променя като другите. И донякъде се бях променил. Никога досега не съм падал толкова ниско. Работех здравата. Поддържах магазина, биваше ме за всичко. Живеех тих, спокоен живот. Бартън, те не ми позволиха да направя нещата отново такива, каквито бяха. Направо ми изтръгнаха поялника от ръцете.
Бартън побутна настрана намотани на кълбо кабели и изолирбанд и приседна на края на грубо скованата пейка.
— Дори само частица от теб да командват, значи имат сила върху тебе целия.
Кристофър се зарови трескаво в някакъв кашон, натъпкан с най-различни части.
— Надвиснали са над Милгейт като черна мъгла! Мръсна черна мъгла, която се промъква през всички врати и прозорци. Тя разрушава града. Това не са хора, а имитации на хора. Истинските ги няма. Изчезнаха само за една нощ. — Той измъкна покрита в прах бутилка вино и я размаха победоносно. — Смятам да празнуваме! Какво ще кажеш, Бартън? От години пазя тази бутилка.
Бартън огледа внимателно бутилката. Той издуха прахта от етикета и я вдигна към светлината на газената лампа. Виното беше старо, много старо. Вносен мискет.
— Не зная — отвърна той неуверено. Усещаше, че му призлява от изпитите бърбъни. — Не обичам да смесвам пиене.
— Но днес е празник — Кристофър помете с ръка боклуците от масата и измъкна тирбушон. Той стисна бутилката между краката си, заби тирбушона и започна да го върти с опитни движения. — Празник за две самотни души, които се намериха.
Виното не беше нещо особено. Бартън отпи глътка и впери поглед в покритото с бръчки лице на стареца, който седеше прегърбен на стола срещу него. Кристофър надигна отдавна немитата чаша и отпи, почти механично.
— Не — рече той. — Те не искат нещата отново да станат такива, каквито бяха. Те направиха всичко това. Те ни отнеха града, приятелите, близките. — Лицето му придоби решителен израз. — Не дават дори с пръст да докоснеш това, което са направили. Сигурно се мислят за всесилни.
— Но аз успях да се промъкна — едва промърмори Бартън. След „бърбъните“ виното направо го довърши. — Минах някак си през тази проклета бариера.
— И те не са съвършени — Кристофър остави чашата и се изправи. — Пропуснаха мен, а теб оставиха да влезеш. Заспали са на пост, човешко е.
Той открехна вратата на гардероба и започна да вади стари дрехи и вързопи. Малко, сребърно, заключено с катинар ковчеже лежеше на дъното. Кристофър го измъкна с пъшкане и потене и го стовари на масата.
— Не съм гладен — кой знае защо каза Бартън. — Дойдох само да…
— Гледай — Кристофър извади едно дребно ключе от портфейла си, внимателно го пъхна в миниатюрната ключалка на ковчежето, завъртя го и вдигна капака. — Ще ти покажа нещо, Бартън. Ти си единственият ми приятел. Единственият човек на света, на когото мога да се доверя.
Ковчежето не беше посребрено. Всъщност, това не беше ковчеже, а някакъв сложен уред, целият усукан от кабели и жици, манометри и превключватели. Грижливо споен метален конус. Кристофър го вдигна и пъхна в него няколко щифта. Той изтегли два кабела и ги закачи за полюсите на акумулатор.
— Завесите — изсумтя Кристофър. — Дръпни ги. Не искам те да видят това — той се почеса нервно. — Какво ли не биха дали за да го докопат. Мислят се за големи умници, че имат власт над всички ни. Не над всички.
Той щракна един превключвател и конуса забръмча тихо. Докато човъркаше копчетата, бръмченето постепенно прерастна в тънък, пронизителен звук. Бартън се размърда неспокойно.
— Какво, по дяволите, е това, бомба ли? Да не мислиш, че ще можеш да ги взривиш?
Старецът го погледна с хитро изражение.