Бартън спря на червено. После зави в една странична уличка и премина покрай двора на основното училище. Няколко деца играеха баскетбол на игрището от сгурия. Още къщи, по-големи и по-добре построени. В един от дворовете пълна жена на средна възраст поливаше цветя. Чифт коне.
— Е? — настоя Пег. — Кажи нещо де! Как ти изглежда?
Бартън не отговори. Той надничаше през прозореца с пребледняло лице, стискайки кормилото с една ръка. На следващото кръстовище зави надясно и пак се озова на магистралата. Отново край прозореца на пакарда се занизаха магазини, барове, кафенета и бензиностанции. Бартън продължаваше да мълчи.
Пег се размърда с безпокойство. Имаше нещо странно в държанието на мъжа й, нещо което я плашеше. Никога досега не бе го виждала такъв.
— Какво има? — запита тя. — Променил ли се е? Не можеш да се ориентираш ли?
Най-сетне устните на Бартън помръднаха.
— Сигурно ще е това — отвърна той хрипливо. — Завих надясно. Спомням си добре хълмовете, планините.
Пег го хвана за ръката.
— Тед, какво има?
Лицето му бе като от восък.
— Никога преди не съм виждал този град — отвърна той със сух, едва доловим глас. — Всичко е съвсем непознато. — Той се обърна към жена си объркан и уплашен. — Това не е Милгейт от моите спомени.
Това не е градът, в който съм израснал!
2
Бартън спря колата, дръпна с разтреперани ръце дръжката на вратата и скочи на огрения от слънцето паваж.
Всичко наоколо му бе непознато. Чуждо. Това въобще не беше неговият Милгейт. Абсолютно сигурно бе, че никога в живота си не е стъпвал в този град.
Загледа се в универсалния магазин до бара. Сградата беше стара, дървена, с наклонени стени и избеляла от слънцето фасада, покрита с олющена боя. През прашните прозорци се виждаха различни земеделски приспособления, кутии с бои, по стените висяха пожълтели календари. На витрината се мъдреха рекламни брошури за хладилни камери и инсектициди. В ъгъла се въргаляха няколко вирнали крака мухи. Паяжини. Картонени кутии. Магазинът бе стар — стар като света.
Той дръпна ръждясалата врата и влезе. Дребен съсухрен човечец се размърда зад тезгяха като паяк дебнещ в паяжината си. Очила с метални рамки, захабена риза, тиранти. Разхвърляни хартии, молив с изгризана дръжка. В магазина бе хладно, сумрачно, цареше невероятно безредие. Бартън се отправи между редиците с потънали в прах стоки към тезгяха, където го очакваше дребният старец. Сърцето му биеше лудо.
— Вижте какво — заговори той с хриплив глас.
Старецът премигваше към него с късогледите си очи.
— Искате ли нещо?
— Откога сте тук?
Старецът вдигна вежди въпросително.
— Какво искате да кажете?
— Този магазин! Това място! Откога сте тук?
Старецът замълча за миг. След това вдигна покрита с бръчки ръка и посочи медната табелка на архаичната метална каса. 1927. Магазинът е посрещнал първите си клиенти преди двадесет и шест години.
Преди двадесет и шест години Бартън е бил само на една година. И този магазин е вървял във времето редом с него. От най-ранно детство до този момент. Но той не бе виждал нито магазина, нито пък този старец.
— Откога живеете в Милгейт? — продължи да го разпитва Бартън.
— От четирийсет години.
— Познавате ли ме?
Старецът изсумтя ядно:
— Никога през живота си не съм ви виждал! — Той млъкна и се извърна презрително.
— Аз съм Тед Бартън. Синът на Джо Бартън. Спомняте ли си го? Едър мъж, с широки рамене, чернокос. Живеехме на улица „Борова“. Имахме къща. Наистина ли не си спомняте за мен? — Страхът го прободе като нож. — Старият парк! Къде е сега? В него си играех като дете! Ами оръдието, дето е участвало в Гражданската война? А училището на „Дъгласова“? Кога са го съборили? А месарницата на Стейзи? Какво се е случило с мисис Стейзи? Да не е умряла?
Дребният старец се изправи бавно от столчето си.
— Трябва да сте слънчасал, млади човече. В този град никога не е имало никаква улица „Борова“.
Челюстта на Бартън увисна.
— Променили са името?
Старецът опря пожълтелите си ръце на тезгяха и втренчи поглед в Бартън.
— Живея тук от четирийсет години. Отпреди вие да сте били роден. В този град никога не е имало улица „Борова“, нито пък „Дъгласова“. А и паркът ни е съвсем малък. Може би сте стояли твърде дълго на слънце. Може би ще е по-добре да си легнете. — Той огледа Бартън със страхлива подозрителност. — Идете да ви прегледа доктор Мийди. Нещо объркан ми се виждате.