Тя се приближи внимателно, за да погледне отблизо.
Двамата пияници не се мотаеха безцелно по улицата. Те вършеха нещо. И двамата викаха и жестикулираха развълнувано, гласовете им отекваха из пустия квартал. Напълно погълнати от това, с което се бяха захванали те въобще не забелязаха приближаването й. Единият от тях й бе съвсем непознат — възрастен мъж, с посребрели коси. Другият беше Тед Бартън. Тя се спря поразена. Какво правеше той тук и какви бяха тези странни викове и танци из потъналите в мрак улици?
Редицата от изоставени магазини отсреща беше придобила странен изглед. Сградите изглеждаха някак призрачни, нереални. Покривите и верандите бяха озарени от бледа, едва видима светлина, зад изпочупените прозорци нещо проблясваше. Това изглежда още повече подлуди двамата мъже. Те заподскачаха ентусиазирано, викове и проклятия разцепиха нощния въздух.
Светлината се усили. Грохналите сгради на магазините сякаш се залюляха. После започнаха да избледняват, като стари снимки. Само след миг те се превърнаха в неясно сияние.
— Сега! — изкрещя старецът.
Магазините вече ги нямаше. Не съществуваха в тази реалност. На тяхно място изплуваше нещо друго. Първо се появиха някакви смътни очертания, които бързо започнаха да се материализират.
Това не бяха магазини. Равна повърхност покрита с трева, някаква дребна постройка и още нещо, все още неоформено. Мъгляво, неясно очертание в самия център. Обхванати от неописуема радост мъжете се затичаха напред.
— Ето го! — извика старецът.
— Нещо си сбъркал. Дулото беше по-дълго.
— Не. Така беше. Ела и се концентрирай върху постамента. Ето тук.
— Какво, по дяволите, си направил с дулото! Не виждаш ли, че нещо не е наред?
— Разбира се, че е наред. Помогни ми с постамента. Тук някъде трябва да има купчина гюлета.
— Така беше. Пет или шест.
— И медна плоча.
— Да, плоча. С надпис. Не можем да го върнем обратно, ако всичко не е съвсем точно!
Докато двамата се съсредоточаваха върху бързо оформящото се оръдие, далечните краища на парка започнаха да избледняват и в призрачната светлина отново се мярнаха бледите очертания на магазините. Пръв го забеляза Бартън. Той подскочи, нададе тревожен вик и насочи вниманието си към покрайнините на парка. Като размахваше ръце и викаше той успя да прогони призрачното видение на магазините. Покрайнините на парка се появиха отново и постепенно се затвърдиха.
— Алеята — извика старецът. — Трябва да си припомним алеята.
— А пейките?
— Ти се погрижи за пейките. Аз ще задържа оръдието.
— Не забравяй гюлетата! — Бартън се затича из парка като се опитваше да си припомни пейките. Само след няколко минути из алеята се мярнаха очертанията на няколко бледозелени, полуматериализирани пейки.
— Ами пилонът със знамето? — извика внезапно Бартън.
— Какво за него?
— Къде беше? Не мога да си спомня точно.
— Там някъде. До дървената сцена.
— Не, не беше така. Беше близо до фонтана. Трябва да си припомним съвсем точно!
Двамата мъже се съсредоточиха върху нова част от парка. Пред тях започна да се оформя някакъв неясен обект с кръгла форма. Старият градски фонтан. И двамата извикаха радостно. Дъхът на Мери секна — от фонтана дори бликна вода!
— Ето го! — нададе радостен вик Бартън, размахвайки странен железен предмет. — Колко пъти съм газил в него. Спомняш ли си? Децата обожаваха да се разхождат с боси крака във водата.
— Спомням си, разбира се. А какво ще правим с пилона?
Двамата спориха известно време. Старецът се съсредоточи върху едно място, но нищо не излезе. Бартън опита на друго, междувременно фонтанът започна да избледнява и се наложи да изоставят всичко и да се върнат към него.
— Кой от двата флага висеше? — зачуди се Бартън.
— И двата.
— Не, само звездният флаг беше.
— Грешиш. И щатският.
— Сигурен съм. Абсолютно сигурен! — Бартън се спря и посочи с ръка малка бетонна площадка, от която се издигаше мъглявото, несигурно потрепващо очертание на пилон. — Ето го! — извика той радостно. — Тук е!
— Знамето. Не забравяй знамето.
— Сега е нощ. Знамето е свалено.
— Вярно. През нощта нямаше знаме. Това обяснява всичко.