Паркът бе почти готов. Покрайнините му все още се полюшваха и зад тях прозираха порутените магазини. Но центърът беше красив и солиден. Оръдието, фонтанът, сцената, пейките и алеите — всичко това имаше напълно реален и завършен вид.
— Успяхме! — извика старецът. Той стовари ръка на гърба на Бартън. — Направихме го!
Двамата се прегърнаха, потупвайки се ентусиазирано, след това се затичаха из парка. Те пребродиха алеите, заобиколиха фонтана и се приближиха към оръдието. Бартън се наведе и вдигна едно от гюлетата, Мери забеляза какво усилие му костваше това. Той го изпусна с въздишка и приседна уморено на една от зелените пейки. Старецът се отпусна на друга, протегна крака и отпусна ръце в пълно изтощение. И двамата имаха вид на добре свършили работата си хора.
Мери излезе от мрака и се приближи към тях. Време беше да ги осведоми за присъствието си.
10
Пръв я забеляза Бартън. Той чевръсто седна и придърпа към себе си желязната щанга.
— Коя си ти? — той се вторачи в нея със замъглен поглед и я позна. — Не те ли видях сутринта да си играеш с другите деца пред къщата? — Бартън се позамисли за миг. — Ти си дъщерята на доктор Мийди.
— Точно така — потвърди Мери. Тя седна на пейката срещу тях. — Нали нямате нищо против, ако приседна на една от вашите пейки?
— Те не са наши — отвърна Бартън. Усещаше, че най-сетне изтрезнява. Умът му сякаш тепърва започваше да осъзнава това, което бяха направили, учудването се стичаше като ледени капки по гърба му. — Не ни принадлежат, искам да кажа.
— Но вие ги създадохте, нали? Интересно. Никога не съм чувала за нещо подобно. Как успяхте?
— Не сме ги създали — отвърна Бартън, измъкна пакета с цигари и запали с треперещи ръце. Двамата с Кристофър се спогледаха изненадани, почти уплашени. Наистина ли бяха успели? Да върнат стария парк? Да материализират част от истинския град?
Бартън посегна и докосна пейката, на която седеше. Пейката беше напълно реална. Той седеше на нея, на друга седеше Уил Кристофър. И момичето, което нямаше нищо общо с всичко това. Значи не беше халюцинация. И тримата седяха на тези пейки — това бе достатъчно доказателство.
— Е? — обади се Кристофър. — Какво мислиш за това?
Бартън се усмихна уморено.
— Не очаквах такъв поразителен резултат.
Старецът дишаше тежко, вперил в него широко отворените си очи.
— За тая работа май са необходими по-големи способности от моите — в очите му се четеше нескрито уважение. — Наистина те бива за това. Направо издуха всичко наоколо. Чак до истинския град.
— И ти доста помогна — измърмори уморено Бартън. Чувстваше се напълно изтрезнял. И невероятно изтощен. Тялото му сякаш бе изчерпано до край, едва помръдваше ръцете си. Главата му се пръскаше от болка, в устата си усещаше отвратителен металически вкус.
Но бяха успели.
Мери ги гледаше очарована.
— Как го направихте? Никога досега не съм виждала да се създава нещо от нищо. Само Той може, но дори и Той вече не го прави.
Бартън поклати уморено глава. Нямаше сили за такива разговори.
— Не от нищо. Градът винаги си е бил тук. Ние просто му помогнахме да се върне.
— Да се върне ли? — очите на момичето блеснаха. — Да не искате да кажете, че старите магазини са били само една илюзия?
— Никога не ги е имало — Бартън удари пейката с ръка. — Това тук е реалното. Истинският град. Другото е измама.
— Какво е това желязо дето го стискаш?
— Това ли? — Бартън вдигна желязната щанга. — Аз го върнах обратно. Това беше само едно кълбо стар канап.
Мери го погледна внимателно.
— Затова ли дойде тук? За да връщаш обратно нещата?
Това беше добър въпрос. Бартън се изправи неуверено.
— Тръгвам си. За тази нощ ми стига.
— Къде отиваш? — извика Кристофър.
— Отивам си в стаята. Имам нужда от почивка. И да обмисля нещата — той закуцука бавно по алеята. — Уморен съм. Почивка и нещо за хапване — ето какво искам.
— Не бива да ходиш в пансиона — извика Мери разтревожено.
Бартън премигна учудено.
— Защо, по дяволите, да не ходя там?
— Защото там е Питър — тя скочи и се затича след него. — Защото мястото е лошо. Трябва да си колкото се може по-далеч от него.
Бартън сбърчи вежди.
— Не ме е страх от това злобно същество. Вече не ме е страх — при тези думи той размаха заплашително желязната щанга.