Бартън излезе като замаян от магазина. Спря се на тротоара заслепен от слънцето. Пое безцелно напред с ръце в джобове. Магазинът за бакалски стоки през улицата. Опита си да си спомни какво имаше на неговото място. Не беше това. Нещо друго? Но какво…?
Обувки. Ботуши, седла, кожени стоки. Така беше. Магазинът на Дойл за кожени стоки. Щавени кожи. Куфари. Кожени колани — получи от баща си един за подарък.
Той пресече улицата и влезе в бакалския магазин. Над кутиите с плодове и зеленчуци кръжаха мухи. Редове от прашни консерви. Някъде отзад бръмчеше хладилник. Метална мрежа за яйца.
Възпълничка продавачка на средна възраст му кимна приветливо.
— Добър ден. Какво обичате?
Имаше приятна усмивка. Бартън отвърна с хриплив глас:
— Моля, да ме извините за безпокойството. Знаете ли, роден съм тук, в този град. Търся нещо. Едно място.
— Място ли? Какво място?
— Един магазин — устните му едва помръдваха. — Магазинът на Дойл, за кожени стоки. Името говори ли ви нещо?
На лицето на продавачката се изписа объркване.
— Къде е бил? Да не би на улица „Джеферсън“?
— Не — отвърна едва чуто Бартън. — Тук, на „Сентрал“. Точно където се намираме в момента.
В очите й долови сянката на страха.
— Не ви разбирам, мистър. Живея в този град от дете. Семейството ми е построило този магазин още през 1889 година. Целият ми живот е преминал тук.
— Да, разбирам — Бартън пое към вратата.
Жената го последва с разтревожен израз.
— Може би сте се заблудили. Може би сте сбъркали града. Откога казвате…
Бартън изскочи навън и не чу продължението. Той се приближи към уличната табелка и я прочете, без да разбира написаното. Улица „Джеферсън“.
Значи не беше на „Сентрал“. Просто бе сбъркал улицата. Внезапно го завладя надежда. Сбъркал е улицата — това е обяснението. Магазинът на Дойл беше на „Сентрал“, а това тук е „Джеферсън“. Той се огледа припряно. Накъде ли е „Сентрал“? Затича се, отначало бавно, но постепенно ускори крачка. На ъгъла зави и излезе на малка странична уличка. Евтини барове, няколко схлупени мотела, магазин за цигари.
Той спря един минувач.
— Накъде е улица „Сентрал“? — запита го трескаво. — Търся улица „Сентрал“. Сигурно съм се загубил.
— Разкарай се! — минувачът го отмина презрително. Някакъв пиян мъж, подпрян на стената на бара, се изсмя шумно.
Побиха го тръпки на ужас. Той спря следващия минувач — младо момиче, с пакет под мишница.
— „Сентрал“! — извика задъхано. — Къде е улица „Сентрал“?
Момичето се изкикоти, заобиколи го и побягна. Десетина метра по-надолу спря, обърна се и извика:
— В този град няма улица на име „Сентрал“!
— Няма такава улица — поклати глава възрастната жена, която го подмина. Пияният се оригна и отново се изсмя.
— Ня-а-ама „Сентрал“! Вси-ички ти го казват, мистър. Вси-ички знаят, че ня-а-ама такава улица.
— Трябва да има — отвърна Бартън отчаяно. — Трябва да има!
Стоеше пред къщата, в която е бил роден. Само че това не беше същата къща. Всъщност къщата въобще я нямаше — на нейно място се мъдреше мрачен, порутен хотел. А и улицата не беше „Борова“. Името й бе „Феърмаунт“.
Приближи се към сградата на градския вестник. Вече не се казваше „Милгейтски седмичник“, а „Милгейтски времена“. Редакцията не се поместваше в бетонна постройка, както си спомняше, а в схлупена двуетажна къща с мукавени стени.
Бартън влезе вътре.
— С какво мога да ви бъда полезен? — запита вежливо младият човек на гишето. — Искате да публикуваме ваша реклама? — той извади обемист тефтер. — Или да се абонирате?
— Искам информация — рече Бартън. — Искам да прегледам някои стари вестници. От юни 1926-та, например.
Младежът премигна учудено.
— 1926-та? Страхувам се, че всички по-стари издания са долу в…
— Намерете го! — изграчи Бартън. Той постави на гишето банкнота от десет долара. — Побързайте!
Младежът преглътна, поколеба се за миг, след което се втурна надолу по стълбите като подплашен плъх.
Бартън се отпусна в едно кресло и запали цигара. Палеше втора от първата, когато младежът се появи отново, зачервен, запъхтян и с обемиста папка в ръце.
— Ето тука е — той стовари с трясък папката на масата и се изправи облекчено. — Ако искате още нещо, само ми…