— Какво има?
— Не се получава очакваният резултат.
През кръга от Скитници премина неспокоен шепот. На тревата пред тях миниатюрното градче продължаваше да расте, появяваха се нови къщи, улици, магазини, дори мънички хора, мъже и жени — обитатели на градчето. Наоколо кипеше нервна активност.
— Ще заобиколим района около улица „Дъдли“ — нареди Хилда. — Където е действал Бартън — там старият град вече се е появил и дори се разширява. Почти целият квартал е възстановен.
— Така ли? — премигна изненадано Бартън.
— Изглежда, че с възстановяването на стария парк е започнала някаква верижна реакция, която постепенно се разпространява и помита фалшивия град. Това пробужда у обитателите спомена за предишния, истинския град.
— Може би това ще е достатъчно.
— При нормални условия — да. Но сега нещо не е наред — Хилда се обърна, за да изслуша поредния доклад, от току-що пристигналата пеперуда. Лицето й придоби още по-загрижен вид.
— Много лошо — едва проговори тя.
— Какво става? — попита Бартън.
— Според последните съобщения, твоят кръг е престанал да се разширява. Бил е неутрализиран.
Бартън я гледаше ужасен.
— Искаш да кажеш, че някой го е спрял? Че някой работи срещу нас?
Хилда не отговори. Около главата й кръжеше рояк възбудени пеперуди. Тя му обърна гръб за да чуе какво й казват.
— Положението става още по-сериозно — проговори тя след като отлетяха пеперудите.
Но Бартън вече знаеше. Беше го прочел на лицето й.
— Да се откажем тогава — рече той с дрезгав глас. — Щом е толкова лошо…
Кристофър дотича при тях.
— Какво се е случило? Не става ли?
— Срещаме съпротива — отвърна Бартън. — Успели са да неутрализират реконструираната от нас зона.
— Дори по-лошо — добави Хилда. — Нещо изчерпва нашата М-енергия. Зоната е започнала да намалява. — По устните й пробяга иронична усмивка. — Рискувахме и заложихме на теб, Бартън. И загубихме. Твоят красив парк изчезва отново. Наистина беше много хубав, но се оказа нестабилен. Притискат ни обратно.
13
Бартън се изправи уморено и се отдалечи от кръга. Докато се спускаше в тъмнината надолу по хълма, с ръце пъхнати в джобове, около него кръжаха нощни пеперуди.
Бяха изгубили. Опитът им за реконструкция бе пропаднал.
Той вдигна очи и се взря в тъмната фигура на Ариман, която се издигаше над отвъдния край на долината. Очертанията му се сливаха с нощното небе, ръцете му бяха все така прострени над тях. Космическият разрушител. Къде, по дяволите, беше Ормузд? Бартън се извърна и погледна нагоре. Ормузд трябваше да е от тази страна, от този хълм започваха краката му. Защо не предприемаше нищо? Какво го спираше?
Долу под него светлините на града се множаха. На фалшивия град, илюзията, която Ариман бе хвърлил преди осемнайсет години, в деня на Промяната. В този ден, в защитата на Ормузд се бе появила пукнатина и той не бе успял да я затвори. Защо е позволил на Ариман да се промъкне? Не го ли е грижа за това, което е сътворил? Не го ли интересува какво става тук?
— Този въпрос съществува от край време — проговори в мрака доктор Мийди. — Ако бог е създал света, то откъде се е взело злото…
— Той просто си стои там — прекъсна го Бартън, сякаш въобще не го бе чул. — Като огромна каменна скулптура. А ние тук се мъчим като грешни дяволи, да направим нещата такива, каквито Той ги е създал. Защо, по дяволите, не ни помага?
— Неведоми са неговите пътища.
— Изглежда, че това не ви интересува много.
— Интересува ме. Интересува ме много повече, отколкото би могло да се изрази с думи.
— Може би ще дойде и вашият миг.
— Надявам се. — Мийди помълча и после продължи: — Нещата вървят на зле.
— Не. Направо ни пометоха. Май нямаше голяма полза от мене. Критичният момент дойде, а аз не мога да направя нищо.
— Защо?
— Нямам достатъчно сила. Някой е застанал между нашия модел и града. Отрязал ни е от него напълно. И сега изтласква назад реконструираната зона.
— Кой?
— Знаете кой — Бартън махна с ръка към града. — Той е някъде долу. С неговите плъхове, паяци и змии.
Мийди сграбчи въздуха с ръце.
— Ако можех само да го докопам…
— Вече е късно. Твърде дълго сте си затваряли очите.
— Страхувах се, Бартън. Не исках да се върна към старата си форма. — Мийди го гледаше умолително. — И още ме е страх. Знам, че всичко това не е редно, да не мислите че не разбирам? Но не мога да го направя. Не мога да се примиря с връщането назад. Не знам защо. Дори не знам какво съм бил преди това. Бартън, дълбоко в душата си аз се радвам, че не успяхте. Трябва да ме разберете. Щастлив съм, че всичко ще си остане както е било. Божичко, как ми се иска да съм умрял!