Атмосферата на Земята, както знаем сега, съдържа много повече кислород или много по-малко аргон (кой както иска да го вземе), отколкото на Марс. Ободряващото влияние на този излишък от кислород безспорно много помогна на марсианците да превъзмогнат увеличението в теглото на тялото си. А на второ място, ние всички не взимахме под внимание факта, че с такива познания в техниката, каквито притежаваха, марсианците можеха спокойно да минат без мускулно напрежение.
Но на времето нямах предвид тези съображения и затова се изказвах решително против вероятността завоевателите да победят. Покрай виното и храната, мирната обстановка на собствената ми трапеза и необходимостта да успокоявам жена си, у мен малко по малко се събуди чувство на смелост и сигурност.
— Направили са глупаво нещо — казах аз и хванах чашата си. — Те са опасни, защото, без съмнение, са полудели от страх. Може би не са очаквали да намерят живи същества… положително не и разумни същества. В най-лошия случай — добавих аз — един снаряд в ямата ще ги избие всичките.
Нервното напрежение от преживените събития несъмнено бе докарало способността ми да възприемам до състояние на крайна възбуда. Споменът за тази вечеря остана извънредно жив и досега. Разтревоженото мило лице на скъпата ми жена, надничащо към мен изпод розовия абажур, бялата покривка за маса със сребърните и стъклени прибори на нея (понеже в онези времена дори писателите философи си позволяваха много дребни луксове) и пурпурното вино в чашата изпъкват пред мен с фотографска точност. На края на вечерята аз ядях орехи и пушех цигара, съжалявах за припряността на Огилви и осъждах късогледата страхливост на марсианците.
Така царствено може да е седял в гнездото си и някой почтен дронт на остров Маврициус и разсъждавал за пристигането на шепичката безмилостни моряци, търсещи животинска храна. „Утре ще ги изпокълвем до смърт, миличка.“
Аз не го знаех, но това беше последната ми културна вечеря пред дълга редица странни и ужасни дни.
VIII
Нощта срещу събота
Най-необикновеното от всички странни и чудни неща, които се случиха в този петък, според мен беше несъвместимостта на всекидневните навици на нашия обществен строй с първите предвестници от онази редица събития, които щяха да преобърнат този обществен строй надолу с главата. Ако в петък вечерта бяхме взели пергел и начертали окръжност с радиус пет мили около пясъчните кариери на Уокинг, съмнявам се дали щяхте да откриете поне едно човешко същество извън тази окръжност, освен някой роднина на Стент, на тримата или четирима велосипедисти или на лондончаните, които лежаха мъртви на мерата, чиито чувства или навици да са били изобщо повлияни от пришълците. Разбира се, мнозина бяха чули за цилиндъра и говореха за него в свободните си минути, но той положително не беше произвел такава сензация, каквато би произвел един ултиматум, поставен на Германия.
Тази вечер телеграмата на бедния Хендерсън с описанието на бавно развинтващия се цилиндър беше сметната в Лондон за журналистическа измислица и вечерният вестник, за който работеше, след като му телеграфира да потвърди съобщението си и не получи никакъв отговор (той е бил вече убит), реши да не печата извънредно издание.
Дори и вътре в петмилевата окръжност огромното мнозинство от хората бяха безучастни. Аз вече описах държането на мъжете и жените, на които заговарях. Навсякъде хората обядваха и вечеряха; работниците се занимаваха с градинките си след трудовия ден, майките слагаха децата да спят, младите влюбени обикаляха тесните улички, учениците седяха над книгите си.
Може би имаше шушукане по селските улици, нова и преобладаваща тема за разговори по кръчмите, а тук-таме някой осведомен или дори очевидец на последните събития причиняваше буря от възбуждение, викове и суетене насам-натам, но в повечето случаи всекидневната рутина на работата, яденето, пиенето, спането се редеше, както се беше редила от безброй години, сякаш в небето не съществуваше никаква планета Марс. Така беше дори и в Уокинг, Хорсел и Чобъм.