Той дойде до оградата и ми протегна шепа ягоди, защото обичаше не само да работи в градината, но и да почерпи с плодовете й. Същевременно ми каза за подпалилата се борова гора около игрището за голф в Байфлит.
— Разправят — добави той. — че там паднал още един от тия проклети цилиндри,, номер две. Стигаше ни и един. Всичко това ще струва доста парички на застрахователните дружества, докато обезщетят пострадалите. — При тези думи той се засмя с най-голямо добродушие, каза, че гората още горяла и ми посочи димна пелена в небето. — Там не ще може да се стъпи с дни поради дебелия слой тлеещи борови игли и торф — забеляза той и със сериозен тон заговори за „нещастния Огилви“.
След закуска, вместо да работя, реших да се поразходя към мерата. Под железопътния надлез видях група войници — май че бяха сапьори, — мъже с малки кръгли кепета, разкопчани мръсни червени куртки, под които се виждаха сините им ризи, черни бричове и стигащи само до прасците ботуши. Те ми казаха, че никой не можел да мине оттатък канала и като погледнах по пътя към моста, видях там часовой от Кардигънския полк. Поприказвах си с тези войници, разправих им, че съм видял марсианците предишната вечер. Понеже никой от тях не беше видял марсианците, те имаха много смътна представа за тях и ме засипаха с въпроси. Казаха ми, че не знаели кой е заповядал придвижването на войсковите части; според тях в генералния щаб се стигнало до пререкания. Обикновеният сапьор е много по-образован от простия войник и те разсъждаваха за особените условия на вероятното сражение с доста голяма съобразителност. Описах им топлинния лъч и между тях се разгоря спор.
— Ако питате мене, трябва да се приближим под прикритие и да ги атакуваме — каза един.
— Ех, че го рече! — обади се друг. — Какво ще ти помогне прикритието против тая тяхна топлина? Искаш да те опекат? Трябва да се доближим колкото позволява местността, а след това да изкопаем окоп.
— Стига с твоите окопи! Вечно все за окопи разправяш; трябвало е да се родиш къртица, Снипи.
— Казвате, че нямали врат, а? — неочаквано ме попита трети, дребен мургав човечец със замечтан вид, който пушеше лула.
Повторих описанието си.
— Октоподи — каза той, — ето как бих ги нарекъл. В евангелието пише за ловци на човеци, ама сега ще бъдем бойци срещу риби!
— Да убиваш такива гадове не е никакво престъпление — рече първият.
— Защо не ги обсипят тия гадини със снаряди, та да ги затрият? — забеляза дребното мургаво войниче. — Знаем ли какво могат да направят!
— Къде ти са снарядите? — възрази първият войник. — Няма време. Аз ще кажа, че трябва да се атакуват, и то веднага.
Те продължаваха в същия дух. След малко аз ги оставих и се запътих към гарата да си купя всички сутрешни вестници, които успея да намеря.
Но няма да отегчавам читателя с описване на тази дълга сутрин и на още по-дългия следобед. Мерата не можах да зърна, понеже дори камбанариите на Хорселската и Чобъмската черква бяха в ръцете на военните власти. Войниците, които разпитвах, не знаеха нищо, а офицерите си даваха тайнствен вид и бяха заети. Забелязах, че хората в градчето се чувствуват пак съвсем сигурни в присъствието на военните и за първи път от Маршал, тютюнотърговеца, чух, че син му бил между загиналите на мерата. Войниците бяха накарали живущите по окрайнината на Хорсел да заключат домовете си и да ги напуснат.
За обед се върнах към два, много уморен, понеже, както казах, денят беше извънредно горещ и тежък, и за да се освежа, направих след обед студена баня. Към четири и половина отидох на гарата да си взема вечерен вестник, защото в сутрешните имаше само много неточно описание на убиването на Стент, Хендерсън, Огилви и другите. Но нямаше почти нищо ново за мене. Марсианците не си подавали и носа. Изглежда, те били заети в ямата си, оттам долитал звук на чукане и почти непрекъснато се издигал стълб дим. Очевидно те се занимавали с подготовка за борба. „Направени са били нови опити да им се сигнализира, но без успех“ — гласеше стереотипната вестникарска формула. Един от сапьорите ми каза, че сигналите давал човек, скрит в ров, с флаг на дълъг прът. Марсианците обръщали на тези опити за разбирателство толкова внимание, колкото ние бихме обърнали върху мученето на някоя крава.
Трябва да си призная, че цялото това въоръжаване, всичките тези приготовления много ме развълнуваха. Аз се настроих войнствено и във въображението си разбивах завоевателите по какви ли не невероятни начини; у мен се събудиха до известна степен хлапашките ми мечти за сражения и геройски дела. Не можех дори да го сметна за равен бой тогава. Те ми се виждаха твърде безпомощни в своята яма.