Не съм много опитен като кочияш и затова трябваше веднага да съсредоточа вниманието си върху коня. Когато пак се озърнах, вторият хълм беше закрил черния пушек. Шибнах коня с камшика и го подкарах с все сила, докато Уокинг и Сенд не останаха между нас и целия този гнетящ ужас. Аз настигнах и задминах доктора между Уокинг и Сенд.
X
В бурята
Ледърхед се намира на около дванадесет мили от Мейбъри. Въздухът над тучните ливади отвъд Пърфърд бе напоен с мириса на сено, а живият плет от двете страни на пътя ухаеше и пъстрееше от множество цъфнали шипки. Силната стрелба, разнесла се, докато слизахме от хълма Мейбъри, се прекрати така неочаквано, както и започна, и нощта стана спокойна и тиха. Към девет часа, без всякакви неблагополучия, стигнахме в Ледърхед и аз дадох на коня един час почивка, докато се навечерях при братовчедите и оставих жена си на техните грижи.
Жена ми бе странно мълчалива през време на цялото пътуване и изглеждаше потисната от лоши предчувствия. Аз се мъчех да я успокоя, като й изтъквах, че марсианците са приковани към ямата от собствената си тежест и в краен случай могат само малко да поизпълзят от нея, но тя на всичко отговаряше едносрично. Да не бях дал обещание на кръчмаря, струва ми се, че тя би настояла да пренощувам в Ледърхед. Защо ли не го направих! Спомням си, че лицето й бе много бледо, когато се разделихме.
Аз, от своя страна, бях трескаво възбуден през целия ден. Нещо, много приличащо на военната треска, която от време на време обхваща цивилизованото общество, бе запалило кръвта ми и в душата си не съжалявах чак толкова много, че трябва да се върна тази вечер в Мейбъри. Дори ме беше страх, че последната чута от мен стрелба можеше да означава унищожаването на дошлите от Марс завоеватели. Най-добре мога да определя душевното си състояние, като кажа, че ми се искаше да бъда там при тяхната смърт.
Потеглих обратно към единадесет. Нощта бе неочаквано тъмна; когато излязох от осветения коридор в къщата на братовчедите, тя ми се стори направо непрогледна и беше горещо и задушно, както през деня. Облаците се носеха бързо над главата ми, при все че ни най-малък полъх на вятъра не размърдваше храстите наоколо. Слугата на братовчедите запали двата фенера. За щастие аз знаех пътя много добре. Жена ми стоеше на осветения вход и ме гледаше, докато се качих на двуколката. Сетне рязко се обърна и влезе вътре и останалите на вратата един до друг братовчеди ми пожелаха добър път.
Заразен от страховете на жена си, отначало се чувствувах малко угнетен, но много скоро мислите ми се върнаха към марсианците. Тогава нямах никакво понятие как бе протекло сражението вечерта. Не знаех дори обстоятелствата, които бяха предизвикали стълкновението. Когато минавах през Окъм (аз се връщах по този път, а не през Сенд и Стария Уокинг), на запад видях кървавочервено сияние на хоризонта, което, с приближаването ми, бавно се издигаше все по-високо в небето. Трупащите се облаци на наближаващата буря се смесваха там с гъсти кълба черен и червен дим.
Рипли стрийт беше безлюдна и само някой и друг осветен прозорец нарушаваше общото мъртвило, но там, където пътят прави завой към Пърфърд, малко остана да прегазя купчинка хора, застанали гърбом към мен. Те нищо не ми казаха, когато минах край тях. Нямам представа какво знаеха те за събитията отвъд хълма, нито имам представа дали безмълвните къщи, които отминавах, тънеха в мирен сън, или бяха изоставени и напуснати, или пък хората в тях бдяха, изтръпнали пред ужасите на тази нощ.
От Рипли, докато минах през Пърфърд, пътувах по долината на реката Уей и не виждах червеното сияние. Щом се качих на височинката оттатък Пърфърдската черква, сиянието отново изникна пред погледа ми, а дърветата наоколо ми раздвижиха клони от първия порив на застигналата ме буря. После чух камбаната на Пърфърдската черква да удря полунощ, а след това пред мен на червеното небе се откроиха рязко очертанията на хълма Мейбъри с неговите върхари на дърветата и покриви.