Бурята беше преминала. Кулите на Ориенталския колеж и дърветата около него бяха изчезнали и много далече, осветена от яркочервено сияние, се виждаше мерата около пясъчните кариери. Огромни черни фигури, гротескни и странни, припряно се движеха насам-натам в тази светлина.
Можеше да се каже, че цялата околност в тази посока гореше — широк склон, осеян с мънички огнени езичета, които се люшкаха и извиваха от поривите на стихващата буря и хвърляха червен отблясък върху гонещите се в небето облаци. От време на време пелена дим от някое по-близко пожарище се вдигаше пред прозореца и скриваше сенките на марсианците. Не можех да видя какво правят, нито точно как изглеждат, нито да разпозная черните предмети, с които се занимаваха. Не можех да видя и по-близкия пожар, при все че отблясъците му танцуваха по стената и тавана на кабинета. Във въздуха се носеше люта миризма на горяща смола.
Затворих безшумно вратата и се промъкнах до прозореца. Полето на зрението ми се разшири така, че от едната страна виждах къщите около гарата на Уокинг, а от другата — овъглената и почерняла борова гора на Байфлит. Нещо светеше в подножието на хълма на железопътната линия близо до надлеза, а няколко от къщите край пътя за Мейбъри и из улиците до гарата представляваха тлеещи развалини. Светлината на железопътната линия отначало ме озадачи: там се виждаше някаква черна купчина и буен пламък, а вдясно от тях — редица жълти продълговати предмети. После разбрах, че това е претърпял злополука влак с разбита и запалила се предна част и останали на релсите по-задни вагони.
Между тези три главни източника на светлина — къщите, влака и горящото поле към Чобъм — лежеха по-големи и по-малки тъмни площи, прорязани тук и там от ивици мъждиво тлееща и пушеща земя. То представляваше най-странно зрелище — това черно пространство, изпъстрено с огньове. Напомняше ми най-много Грънчарниците в Стафордшир нощем. Отначало не можех да различа никакви хора, колкото и да напрягах зрението си. По-късно в светлината на Уокингската гара видях няколко черни фигури бързо да пресичат една подир друга железопътната линия.
И това, този огнен хаос, беше мъничкият свят, в който бях живял безгрижно толкова години! Какво се беше случило през последните седем часа — не знаех; не знаех, макар и да започвах да се досещам каква бе връзката между тези механически исполини и тромавите твари, които бях видял да плъпват от цилиндъра. С чудновато чувство на равнодушно любопитство придърпах креслото от писалището до прозореца, седнах и се загледах в почернялото поле, а най-много в трите великански черни предмета, които крачеха насам и натам в светлината на пожара около пясъчните кариери.
Те имаха изумително зает вид. Започнах да се питам какво ли представляват от себе си. Дали не са разумни механизми? Струваше ми се, че подобно нещо е невъзможно. Или във всеки от тях седи по един марсианец, който го управлява, насочва, използува по същия начин, както човешкият мозък управлява тялото? Започнах да сравнявам тези неща с човешките машини и за първи път в живота се запитах каква представа събужда един броненосец или парна машина у разумно по-низше животно.
След бурята небето се изясни и избледняващият, мъничък колкото главичка на топлийка Марс вече клонеше на запад над пушеците на опожарените земи, когато един войник се вмъкна в градината ми. Аз чух леко шумолене при оградата, отърсих се от обзелата ме летаргия, погледнах долу и смътно го видях как се прехвърля през стобора. При вида на друго човешко същество вцепенението ми мина и аз възбудено се наведох навън.
— Ссст! — тихичко се обадих аз.
Той нерешително се спря, както беше яхнал оградата. После скочи и прекоси през моравата до ъгъла на къщата. Беше се свил и стъпваше безшумно.
— Кой е там? — също шепнешком запита той, застанал под прозореца и вдигнал нагоре глава.
— Къде отиваш? — попитах аз.
— И аз не знам.
— Искаш да се скриеш?
— Точно така.
— Влез в къщата.
Аз слязох долу, отворих, пуснах го вътре и отново заключих вратата. Не можех да му видя лицето. Беше без шапка и с разкопчана куртка.
— Боже господи! — рече той, когато го дръпнах навътре.
— Какво се е случило? — попитах аз.
— Какво ли не се е случило? — Въпреки тъмнината видях, че отчаяно махна с ръка. — Те ни смазаха… направо ни смазаха — повтори той няколко пъти.