И преди да ги осъдим твърде строго, трябва да си припомним колко безпощадно, до крак, самият човешки род е унищожавал не само животни, като изчезналите вече бизони и дронтове1, но и по-низшите човешки раси. Тасманците, въпреки човешкия си образ, са били напълно пометени от лицето на земята за петдесет години изтребителна война, поведена срещу тях от европейските преселници. Нима сме толкова големи апостоли на милосърдието, че да имаме право да се оплачем, ако марсианците водят война в същия дух?
Марсианците, изглежда, са пресметнали нападението си с удивителна точност (математическите им знания са очевидно много по-съвършени от нашите) и са извършили приготовленията си с пълно единодушие. Да бяха го позволили нашите уреди, ние щяхме да забележим надвисващата заплаха още в началото на деветнадесетото столетие. Хора като Скиапарели2 са наблюдавали червената планета (странно е, между другото, че Марс от безброй векове е бил смятан за звезда на войната), но не са сполучили да открият значението на припламващите светлини, местонамирането на които са означавали така безпогрешно на картите. През цялото това време марсианците трябва да са се подготвяли.
По време на противостоянето в 1894 година трептящите припламвания в осветената част от диска на Марс бяха забелязани първо в обсерваторията Лик3, после от Перотен в Ница, а след това от други наблюдатели. Английските читатели научиха за тях първо от списание „Нейчър“, броя от втори август. Аз съм склонен да вярвам, че това може да е бил пламъкът от отливането на огромния топ в грамадната яма, изкопана на тяхната планета, откъдето са насочили изстрелите си срещу нас. Странни, все още необяснени петна бяха забелязани близо до мястото на този взрив през време на следващите две противостояния.
Бурята се разрази над нас преди шест години. Когато Марс се приближи до противостоянето, Лавел от Ява накара телеграфните жици между астрономическите обсерватории да затрептят от изумителното съобщение за исполинско избухване на нажежен газ върху тази планета. Това станало към полунощ на дванадесети август и спектроскопът, към който той веднага прибягнал, показал, че към Земята с невъобразима скорост се носела маса възпламенен газ, главно водород. Тази огнена струя станала невидима към дванадесет и четвърт. Той я сравнил с колосално валмо пламък, изтръгнало се ненадейно с огромна сила от планетата, „както лумват горящи газове при изстрел от топ“.
Изключително подходящ израз, както се оказа после.
И въпреки това на другия ден във вестниците нямаше нищо освен малка бележка в „Дейли телеграф“ и светът остана неосведомен за една от най-страшните опасности, заплашвали някога човешкия род. Можеше въобще да не чуя за това изригване, ако не бях срещнал Огилви, известния астроном от Отършо. Той беше дълбоко развълнуван от новината и в изблик на чувства ме покани да отида с него вечерта и да участвувам в наблюдаването на червената планета.
Въпреки всичко, което се случи след това, още си спомням много ясно тези часове на бдение: потъналата в мрак и тишина обсерватория, затъмнения фенер, хвърлящ слаба светлинка върху пода в ъгъла, равномерното цъкане на часовниковия механизъм на телескопа, малкия процеп в тавана — продълговато късче бездънно небе, изпъстрено със звезден прах. Огилви се движеше насам-натам и макар че не се виждаше, чуваше се. Като погледнеше в телескопа, човек виждаше тъмносиня окръжност и плуваща в полето на зрението мъничка кръгла планета. Тя изглеждаше толкова дребна, така ярка, мъничка и неподвижна, с неясно очертани пресичащи се резки и не съвсем обла, а малко сплескана. Но беше тъй малка и грееше с такъв топъл сребрист блясък — истинска светеща главичка на топлийка! Тя сякаш трепкаше, но в действителност това беше трептенето на телескопа от действието на часовниковия механизъм, който държеше планетата в кръга на зрението.
Докато я гледах, струваше ми се, че тя ту се уголемява, ту се смалява, ту се приближава, ту се отдалечава, но така ми се виждаше само защото очите ми бяха уморени. Четиридесет милиона мили ни деляха от нея — повече от четиридесет милиона мили празнота! Малцина си дават сметка за безграничността на празното пространство, в което плават прашинките на материалната вселена.
Близо до нея, в кръга на зрението, спомням си, имаше три едва забележими светли точици, три безкрайно отдалечени, видими само с телескоп звезди, а наоколо цареше непрозирният мрак на празното пространство. Знаете как изглежда тази чернота в мразовита звездна нощ. Гледана с телескоп, тя изглежда много по-непрогледна. А невидимо за мен, понеже беше толкова далечно и малко, бързо и неотстъпно през това неимоверно разстояние летеше към мене и се приближаваше всяка минута с толкова хиляди мили Нещото, което ни бе изпратено от марсианците, Нещото, което щеше да донесе толкова много борби, бедствия и смърт на Земята. Аз не помислях за него, докато гледах тогава в телескопа; никой на земята не помисляше за този безпогрешно насочен снаряд.
1
Дронт (додо) — едри колкото гъска нехвърчащи птици, въдили се на о-в Маврициус и о-в Реюнион и измрели към края на XVII век — Б. пр.