Почти машинално войникът ме последва в трапезарията.
— Пийни малко уиски — казах аз и му сипах една конска доза.
Той го изпи. После изведнъж седна пред масата, захлупи глава на ръцете си и в неудържим изблик на чувства зарида с глас като малко момченце, а аз, съвсем забравил за скорошния си собствен пристъп на отчаяние, стоях до него и му се чудех.
Мина много време, докато той успя да се овладее достатъчно, за да може да отговори на въпросите ми, но дори и тогава отговорите му бяха заплетени и несвързани. Бил ездач в артилерията и влязъл в боя едва към седем часа. По това време мерата била под кръстосан огън и се говорело, че първият отряд марсианци бавно пълзял към втория цилиндър под прикритието на металически щит.
После този щит се издигнал на триножник и се превърнал в първата бойна машина, която видях аз. Оръдието, към чиято прислуга принадлежал войникът, било свалено от лафета близо до Хорсел, за да обстрелва пясъчните кариери, и неговото пристигане именно ускорило хода на събитията. Когато ездачите се изтегляли назад, неговият кон стъпил в къртичина, паднал и го хвърлил в някаква трапчинка. В същия миг оръдието избухнало зад гърба му, мунициите хвръкнали във въздуха, навред наоколо пламнал пожар, а той се намерил под купчина овъглени човешки и конски трупове.
— Лежах, без да се помръдна, обезумял от страх и затиснат от предния бут на един кон. Ние бяхме пометени. А миризмата, боже господи! Също като на изгоряло месо! Бях си ударил гърба, когато конят падна, и сега трябваше да лежа, докато ми поолекне. Една минута преди това всичко беше като на парад, а после прас, чат и край? Смазаха ни! — довърши той.
Той дълго се крил под мъртвия кон и крадешком надзъртал към мерата. Войниците от Кардигънския полк се опитали да атакуват ямата в разсипан строй, но били изтребени. След това чудовището се изправило на крака и без да бърза, закрачило насам-натам през мерата между малкото бегълци; приличащият му на глава калпак се въртял също като покрита с качулка човешка глава. В нещо като ръка то носело някаква много сложна металическа кутия, от която изскачали зелени пламъци, а от една фуния излизал поразяващият топлинен лъч.
След няколко минути, доколкото войникът могъл да види, на мерата не останало нито едно живо същество, а всички храсти и дървета, които не се били още превърнали в овъглени скелети, горели. Хусарите били на пътя, отвъд естествената гънка в местността, и той изобщо не ги виждал, чул тежките картечници да тракат за известно време и след това да настъпва тишина. Великанът пощадил гарата Уокинг и струпаните около нея къщи до сетния момент; после за миг пуснал топлинния лъч и градчето се превърнало в куп огнени развалини. Тогава това същество изключило топлинния лъч, обърнало се гърбом към артилериста и се заклатушкало към тлеещата борова гора, където лежал вторият цилиндър. В това време втори блестящ титан се издигнал от ямата.
Второто чудовище тръгнало подир първото и тогава артилеристът много предпазливо запълзял през горещата пепел от изгорелите храсти към Хорсел. Той успял да стигне жив до крайпътната канавка и по нея се добрал до Уокинг. По-нататък разказът му се превърна в низ от възклицания. Уокинг бил непроходим. Изглеждало, че тука малцина останали живи и повечето от тях били обезумели от ужас, а мнозина били обгорени и опарени. Пожарът го накарал да свърне настрана, после той се скрил сред, кажи-речи, пърлещи останки от съборена стена, когато един от великаните-марсианци се върнал. Той го видял да подгонва някакъв човек, да го хваща с едно от стоманените си пипала и да му разбива главата о дънера на борово дърво. Най-сетне, след като се стъмнило, артилеристът се втурнал да бяга и минал през железопътния насип.
Оттогава се промъквал крадешком към Мейбъри с надеждата да намери спасение по посока на Лондон. Хората се криели в трапове и изби, мнозина от останалите живи избягали към Уокинг и Сенд. Той умирал от жажда, докато не намерил до железопътния прелез разбита водопроводна тръба, от която водата бликала като от шадраван направо на пътя.
Това е, каквото успях малко по малко да науча от него. Той се поуспокои, докато ми разправяше и се мъчеше да опише по-живо всичко, което беше видял. Още в началото на разказа си ми каза, че не бил ял нищо от пладне; аз намерих в килера малко овнешко печено и хляб и ги донесох в трапезарията. Ние не запалихме лампа от страх да не привлечем вниманието на марсианците и ръцете ни току се срещаха над хляба или месото. Докато говорехме, предметите около нас започнаха да изпъкват в тъмнината, започнаха да се открояват и изпотъпканите шубраци и изпочупени розови храсти пред прозореца. Човек би рекъл, че множество хора или животни бяха минали през моравата. Започнах да виждам и неговото лице, изцапано и измъчено, каквото без съмнение беше и моето.