Когато се нахранихме, ние се качихме тихичко в моя кабинет и аз пак погледнах през отворения прозорец. За една нощ долината се беше превърнала в пепелище. Пожарите бяха намалели. Където бяха бушували пламъци, сега се издигаха стълбове дим; но безбройните развалини от съборени и изгорели къщи, повалени и овъглени дървета, невидими в мрака на нощта, изпъкваха сега навъсени и страшни в безмилостната светлина на зората. И все пак тук и там нещо бе имало късмета да оцелее: бял железопътен семафор тука, част от оранжерия там, бяла и свежа сред съсипиите. Никога още в историята на военното дело не бе имало такова безразборно и всеобщо разрушение. А около ямата, огрени от разрастващата се светлина на изгрева, три металически великана въртяха качулките си, сякаш се любуваха на извършеното от тях опустошение.
Стори ми се, че ямата е станала по-широка; кълба яркозелен дим непрекъснато излитаха от нея нагоре към разгарящата се зора — излитаха, виеха се, разпръскваха се и изчезваха.
Отвъд, около Чобъм, се издигаха стълбове пламък. С първите лъчи на дневната светлина те се превърнаха в стълбове кървавочервен пушек.
XII
Как бяха унищожени Уейбридж и Шепъртън
Когато се пораздени, ние напуснахме прозореца, от който наблюдавахме марсианците, и тихичко слязохме долу.
Артилеристът се съгласи с мен, че не бива да оставаме в къщата. Каза ми, че смята да продължи към Лондон и там да се присъедини към своята батарея — батарея N12 от конната артилерия. Моят план беше да се върна веднага в Ледърхед; мощта на марсианците беше ми направила толкова силно впечатление, че бях решил да заведа жена си в Нюхейвън и незабавно да напусна с нея страната. Защото вече ми беше напълно ясно, че околностите на Лондон неизбежно ще се превърнат в поле на гибелни сражения, преди да успеем да унищожим тези чудовища.
Обаче между нас и Ледърхед се намираше третият цилиндър и пазещите го великани. Да бях сам, струва ми се, че бих се опитал да мина направо. Но артилеристът ме разубеди.
— Няма да е голяма услуга за добрата ви жена, ако я направите вдовица — каза той.
Накрая се съгласих да вървим заедно на север под прикритието на гората и да се разделим чак при Стрийт Кобъм. Оттам щях да направя голяма обиколка до Ледърхед през Епсъм.
Аз бях готов да тръгна веднага, но моят другар, като действуващ военен, беше много по-благоразумен. Той ме накара да преровя цялата къща, докато намеря манерка, и я напълни с уиски; освен това ние натъпкахме всичките си джобове със сухари и резенчета месо. Тогава предпазливо излязохме и с все сила се втурнахме бегом надолу по същия изровен от водата път, по който се бях изкачил предишната вечер. Къщите изглеждаха изоставени. На пътя лежаха един до друг три овъглени трупа, поразени от топлинния лъч, а тук и там се търкаляха изтървани от хората вещи — часовник, чехъл, сребърна лъжица и други дребни ценности. На завоя, който води нагоре към пощата, лежеше катурната малка каручка, натоварена със сандъци и мебели, без кон и със счупено колело. Една набързо разбита каса беше захвърлена при другите вехтории.
Освен къщичката на портиера при сиропиталището, която още гореше, тука нито една от сградите не беше много пострадала. Топлинният лъч беше съборил върховете на комините и отминал. Въпреки това, освен нас двамата, на хълма Мейбъри като че ли нямаше нито една жива душа. Повечето от жителите бяха избягали, предполагам, по пътя към Стария Уокинг (по който бях минал на отиване в Ледърхед) или се бяха скрили.
Ние минахме по уличката край трупа на мъжа с черните дрехи, подгизнал сега от градушката през нощта, и навлязохме в гората в полите на хълма. През нея, без да срещнем някого, стигнахме до железопътната линия. Оттатък линията имаше само обрулени и почернели останки от гора; повечето дървета бяха изпопадали, но една част още стърчеше — мрачни сиви дънери не със зелен, а с тъмнокафяв листак.
От нашата страна на линията огънят беше само опърлил най-близките дървета, без да успее да се разпространи. На едно място в събота бяха работили дървари; на поляната лежаха повалени и прясно окастрени дървета и сред купища стърготини стоеше парна дърворезачка. Наблизо имаше напусната временна колиба. Тази сутрин не лъхваше никакъв ветрец и всичко тънеше в странна тишина. Дори и птиците се бяха смълчали; артилеристът и аз си говорехме шепнешком и току се озъртахме назад. Веднъж или дваж се спряхме да се ослушаме.