След известно време се приближихме до пътя и тогава чухме тропот на копита и между стволовете на дърветата видяхме трима кавалеристи, които бавно отиваха към Уокинг. Обадихме им се, те спряха и ние изтичахме насреща. Това бяха един лейтенант и двама редници от 8-ми хусарски полк с някаква стойка, подобна на теодолит, за която артилеристът ми каза, че била хелиограф.
— Вие сте първите хора, които съм видял да идват оттам тази сутрин — каза лейтенантът. — Какво става?
В гласа и изражението му се долавяше тревога. Войниците любопитно ни оглеждаха. Артилеристът скочи долу на пътя и отдаде чест.
— Оръдието ни бе разбито снощи, господин лейтенант. Аз се скрих. Търся батареята си, господин лейтенант. Предполагам, че ще видите марсианците, като продължите към половин миля по този път.
— И как изглеждат, да ги вземат дяволите? — попита лейтенантът.
— Великани с броня, господин лейтенант. Високи сто фута. Имат по три крака, тяло като от алуминий и огромна глава с шлем, господин лейтенант.
— Хайде де! — възкликна лейтенантът. — Що за глупости дрънкаш!
— Ще видите, господин лейтенант. Те носят нещо като кутия, от която изскача огън и убива на място.
— Искаш да кажеш… пушка?
— Не, господин лейтенант — И артилеристът се впусна в живо описание на топлинния лъч. По средата на разказа лейтенантът го прекъсна и вдигна очи към мен. Аз все още стоях на високия бряг край пътя.
— Това е съвършено вярно — казах аз.
— Е — рече лейтенантът, — предполагам, че съм длъжен да го видя и аз. Виж какво — обърна се той към артилериста, — на нас ни е наредено да очистим къщите от хората. А ти побързай да се явиш при бригадния генерал Марвин и да му доложиш за всичко, което знаеш. Той е в Уейбридж. Знаеш ли пътя?
— Аз го зная — обадих се аз и лейтенантът пак обърна коня си на юг.
— Половин миля, казвате? — попита той.
— Най-много — отговорих аз и му посочих на юг през върховете на дърветата. Той ми поблагодари, подкара коня и ние вече не ги видяхме.
По-нататък се натъкнахме на група от три жени и две деца, които припряно опразваха работническа хижа край пътя. Бяха намерили отнякъде малка ръчна количка и я товареха с мръсни на вид вързопи и вехта покъщнина. Всички бяха твърде много заети, за да ни заговорят, когато минахме край тях.
При Байфлитската гара излязохме от боровата гора и се озовахме в тиха и мирна местност, огряна от утринното слънце. Тука бяхме далеч извън обсега на топлинния лъч и ако не беше безмълвието и пустотата на някои къщи, шетането на стягащите багажа си хора и купчинката войници, застанали на железопътния надлез и загледани по протежението на линията към Уокинг, денят нямаше с нищо да се отличава от всяка друга неделя.
Няколко селски каруци и брички със скърцане вървяха по пътя към Адълстън и изведнъж през портата на едно заградено с жив плет поле видяхме в отсрещния край на равна ливада шест дванадесетфунтови оръдия, правилно подредени на равни разстояния и насочени срещу Уокинг. Прислугата стоеше до оръдията и чакаше, а раклите бяха на необходимата дистанция. Войниците стояха почти като на преглед.
— Това е добре! — възкликнах аз. — Те ще ги улучат като нищо!
Артилеристът нерешително се спря пред портата.
— Аз ще продължа — каза той.
Още по-нататък към Уейбридж, малко след моста, голям брой войници с работни дрехи правеха дълъг насип, а зад Него имаше още оръдия.
— Това е все едно да тръгнеш с лък и стрели срещу светкавица — забеляза артилеристът. — Не са видели още огнения лъч!
Офицерите, които не бяха заети с работа, стояха и се взираха над върховете на дърветата към югозапад, а войниците току спираха да копаят, за да погледнат в същата посока.
В Байфлит цареше бъркотия; жителите прибираха покъщнината си, а двадесетина хусари, едни пеша, други на коне, ги подканваха да побързат. Хората товареха и три или четири черни държавни коли с кръстове в бели кръгове и някакъв стар омнибус, които стояха между другите на селската улица. Навред имаше десетки хора, повечето издокарани с най-хубавите си дрехи зарад неделния ден. За войниците бе извънредно трудно да ги накарат да разберат колко сериозно е тяхното положение. Ние видяхме как един сбръчкан старец с огромен сандък и двадесетина или повече саксии с орхидеи се караше с някакъв ефрейтор, който не му позволяваше да натовари цветята. Спрях и хванах стареца за рамото.
— Знаете ли какво става ей там? — попитах го аз и посочих върхарите на боровете, които закриваха марсианците.
— А? — каза той. — Аз му обяснявам, че те струват много пари.
— Смърт! — изкрещях аз. — Смърт иде насам! Смърт!